Холи погледна надолу към чашата, която държеше над клавиатурата. Беше се изтегнала на леглото, с гръб, облегнат на рамката, анализирайки данните, които се бяха превърнали в негова фиксидея… Изглеждаше толкова секси и съсредоточена.
А също и изпълнена с недоверие към онова, което й бе дал.
— Виж — каза той. — Просто го опитай… Ако е толкова лошо, ще събудя проклетия иконом.
— О, не в това е проблемът. — Тя наведе русата си глава и той я чу как отпива. Последвалият стон на задоволство надмина надеждите му. — Идеално.
Грег заобиколи леглото и седна върху завивката до нея. Отпи от собствената си чаша и реши, че ако се случеше нещо с кариерата му в телевизията, можеше да се преквалифицира в барман.
— Е… Хайде, кажи ми, какво мислиш за кадрите?
Той кимна към монитора и онова, което вървеше на него в този момент. Беше запис от предишната нощ, в който един силует преминаваше през дневната и се запътваше към входната врата. Можеше да е някой огладнял гост, станал за среднощна закуска, както беше постъпил самият Грег… ако се пренебрегнеше факта, че фигурата се беше дематериализирала през дървената плоскост. Просто беше изчезнала.
Беше същата сянка, заснета пред спалнята й първата вечер. Не че му допадаше да мисли за този случай. Или пък за нейния сън.
— Не си обработвал записа, нали? — попита Холи.
— Не.
— Боже…
— Знам. И докато бях долу, получих имейл. Всички са полудели по пилотните кадри… Сега само трябва да се молим това нещо да се появи след една седмица, когато ще излъчваме на живо. Сигурна ли си, че кафето ти е добро?
— О, да… Невероятно е. — Холи му хвърли поглед над ръба на чашата. — Преди никога не съм те виждала такъв.
Грег се облегна на възглавницата и не можеше да не се съгласи с нея. Беше трудно да каже какво се бе променило. Нещо вътре в него обаче беше различно.
Холи отпи отново.
— Наистина изглеждаш различен.
Той не беше сигурен какво да отговори и реши да се придържа към служебните въпроси.
— Никога не съм вярвал, че духовете наистина съществуват.
— Наистина ли?
— Да. Съвсем наясно си колко пъти съм нагласявал нещата. Но в тази къща… Казвам ти, тук има нещо и бих дал всичко, за да се кача на третия етаж. Сънувах някакъв откачен сън как отивам там… — Внезапно главоболие прекъсна потока на мислите му, той потърка слепоочията си и реши, че е преуморил очите си, защото бе прекарал последните седемдесет и два часа пред компютъра. — На тавана става нещо, повярвай ми.
— Икономът каза, че е забранено да се качваме.
— Да.
И той не искаше да го дразни прекалено. Имаха толкова много добър материал. Не им беше нужен още… И нямаше смисъл да проиграват шанса си. Последното, от което се нуждаеха, бе да обтегнат отношенията си с управата на хотела толкова скоро преди датата на живото предаване.
А и беше повече от ясно, че съвършеният иконом не ги харесваше.
— Ето, нека ти покажа отново… Тази част наистина ме поразява. — Грег се протегна и пусна файла отначало, за да видят отново как фигурата изчезва през масивната врата. — Това е направо невероятно, нали? Искам да кажа… Някога очаквала ли си да видиш нещо такова?
— Не, не съм.
Нещо в звученето на гласа й го накара да обърне глава. Холи се взираше в него, а не в екрана и притискаше чашата до сърцето си.
— Какво? — попита той и погледна да провери дали не беше разлял кафе върху ризата си.
— Всъщност става дума за кафето.
— Лош остатъчен вкус ли?
— Не, ни най-малко. — Тя се засмя леко и отпи още една глътка. — Никога не съм мислила, че помниш как пия кафето си, а още по-малко, че би си направил труда да ми го приготвиш. И преди никога не си ме питал за мнението ми по служебните дела.
Боже… Беше напълно права.
Тя вдигна рамене.
— И трябва да призная, че не съм изненадана, задето никога не си вярвал в онова, което вършим. Радвам се, че това се промени.
Неспособен да издържи погледа й, Грег вдигна очи и погледна към прозореца в далечния край на стаята. Меките отблясъци на луната на фона на тъмното нощно небе бяха едва видими през дантелените завеси.
Холи се покашля.
— Съжалявам, ако те карам да се чувстваш неловко.