Двамата вдигнаха десните си ръце към хората, а после проникнаха в съзнанието им и изтриха спомените им за изминалите два часа. Нито татуировчикът, нито рецепционистката щяха да имат ясна представа за случилото се. Най-много някакви неясни сънища. И със сигурност щяха да имат главоболие.
Двамата изпаднаха в транс, а Джон, Куин и Блей излязоха и се сляха със сенките навън. Изчакаха, докато татуировчикът възвърна концентрацията си и заключи вратата… А после беше време да се захванат с делата си.
— В „Салс“? — попита Куин, а в гласа му пролича задоволството от правения секс.
Блей запали нова цигара, а Джон изписа:
— Чакат ни.
Един след друг неговите момчета изчезнаха в нощта, но Джон се забави с дематериализирането, тъй като нещо беше пробудило инстинктите му. Погледна наляво и надясно, като острият му поглед пронизваше обгръщащия го мрак. По „Трейд“ имаше много неонови надписи и минаващи коли, защото беше едва два сутринта, но той не се вълнуваше от светлините. Интересуваха го тъмните преки.
Някой ги наблюдаваше.
Плъзна ръка под коженото си яке и обгърна с длан дръжката на кинжала си. Нямаше проблеми с унищожаването на врага, а още по-малко сега, когато беше наясно кой държи неговата жена… Надяваше се да се натъкне на нещо, вонящо на мърша. Но нямаше такъв късмет. Вместо това мобилният му телефон издаде звук. Без съмнение Куин и Блей се чудеха къде е. Той изчака още една минута и реши, че информацията, която се надяваше да получи от Трез и Ай Ем, е по-важна от юмручен бой с лесър, спотайващ се в сенките. Кипящ от желание за мъст, той се дематериализира и прие форма на паркинга пред ресторанта. Наоколо нямаше коли и лампите, които обикновено осветяваха тухлената сграда, бяха угасени.
Двойните врати под козирката се отвориха незабавно и Куин подаде глава.
— Какво ти отне толкова време, по дяволите?
Параноя, помисли си Джон.
Вместо това изписа, докато вървеше.
— Проверявах си оръжията.
— Можеше да ми кажеш да изчакам. Или да го направиш тук.
— Да, мамо.
Интериорът на ресторанта беше решен в стила на 60-те с червени тапети и дебел червен килим, докъдето стигаше погледът. Всичко наоколо, от креслата и масите, до чиниите и сребърните прибори, беше точно копие на онези, използвани през шейсетте години, а атмосферата беше като във филм с Дийн Мартин: изискана, пищна, с шика на старомодно казино.
Дори звучеше песента на Синатра „Понеси ме към луната“. Вероятно колоните, монтирани нависоко, биха отказали всякаква друга музика.
Тримата отминаха бюрото на салонния управител и влязоха в салона с бара, където се носеше наситен аромат на пури въпреки закона против тютюнопушенето на обществени места в щата Ню Йорк. Блей мина зад барплота от тиково дърво, за да си вземе кока-кола, а Джон, с ръце на кръста, и очи, забити в пода, продължи да крачи по пътеките, очертани от разпръснатите из помещението кожени канапета.
Куин седна в едно от канапетата.
— Казаха да се настаним и да си вземем нещо за пиене. Ще дойдат след няколко секунди…
В този миг от помещението, на чиято врата имаше надпис „Само за персонал“, се разнесе шум от удари с юмруци и пъшкане, заглушаващи гласа на Синатра. Джон изруга и последва примера на Куин, като се настани срещу него. Ако сенките се бяха захванали да обработват някой нещастник, щяха да са им нужни повече от няколко секунди. Куин протегна краката си под черната масичка и се облегна назад, като все още сияеше, лицето му беше зачервено от напрежението, а устните му бяха подути от целувките. Джон се изкушаваше да го попита защо толкова държи да прави секс пред Блей, но се отказа от въпроса, загледан в червената сълза, татуирана на скулата на приятеля му.
Как иначе горкият би успял да легне с някого? Той буквално беше залепен за Джон и всичко, което правеха, беше да излизат и да се бият… А Блей беше част от екипа им.
Блей се приближи с кока-кола в ръка и седна до Джон, без да обели и дума. Доста неловко, помисли си Джон, тъй като никой от тях не заговори. Десет минути по-късно вратата с надпис „Само за персонал“ се отвори със замах и оттам се появи Трез.
— Съжалявам, че се наложи да чакате. — Той взе кърпа от бара и обърса кръвта от кокалчетата на ръката си. — Ай Ем изхвърля малко боклук навън. Веднага се връща.
Джон изписа:
— Има ли новини?