Зората наближаваше, когато изтощените коне ги отведоха до селото в съседство с дома на жената. Сякаш разпознала къде се намира, тя вдигна глава и размърда устни, а очите й се разшириха и се напълниха със сълзи.
Дариъс се наведе към нея с протегнати ръце.
— Успокой се… Всичко ще бъде…
Когато очите й се взряха в неговите, той видя писъка, който тя сдържаше у себе си.
— Няма да бъде — произнесе беззвучно.
После се дематериализира навън от каретата. Дариъс изруга и удари с юмрук стената на каретата. Тормент спря рязко конете, а Дариъс изскочи навън…
Не беше стигнала далече. В полето вляво от него се мярна бялата й нощница и той я последва, а тя се затича. Поради липсата на всякаква сила, отчаяна и наранена, тя се движеше нестабилно и той я остави да продължи, докато не рухна.
По-късно щеше си спомни, че именно по време на този отчаян опит за бягство, който беше предприела, до съзнанието му бе достигнала мисълта, че тя не можеше да се прибере у дома. Причината не беше в онова, през което беше преминала… А заради онова, което щеше да й донесе бъдещето.
Когато жената се препъна и падна, не направи никакъв опит да предпази корема си. И продължи да пълзи в опит да избяга, но той не можеше да понесе повече да я гледа как се мъчи.
— Стига — нареди й той и я вдигна от студената трева. — Спри веднага…
Тя се съпротивляваше с цялата сила, която й бе останала, но накрая се отпусна в ръцете му. В този кратък миг на покой дъхът й беше накъсан, а сърцето й препускаше бясно… Той виждаше на лунната светлина как югуларната й вена пулсира и можеше да почувства как кръвта кипи във вените й. Гласът й беше слаб, но тя със сигурност държеше на онова, което изрече.
— Не ме връщайте там… Дори не ме водете до началото на алеята. Не ме карайте да се връщам.
— Не може да го мислиш наистина. — Той нежно отметна косата от лицето й и изведнъж си спомни русите коси върху четката й в стаята. Толкова много се беше променило, откакто за последен път беше седяла пред тоалетката си и се беше приготвяла за лягане в дома на скъпото си семейство. — Преживяла си прекалено много и не разсъждаваш трезво. Със сигурност имаш нужда от почивка и…
— Ако ме отведете там, ще избягам отново. Не обременявайте баща ми с тази гледка.
— Трябва да се прибереш у дома.
— Аз нямам дом. Никога вече няма да имам.
— Не е нужно никой да научава какво точно се е случило. Това, че не е бил вампир, ще бъде от полза, тъй като никой няма да…
— Нося в утробата си отрочето на симпат. — Очите й станаха студени и сурови. — Периодът ми на нужда настъпи в същата нощ, когато той ми се натрапи и оттогава не съм кървила, както това е нормално за жените. Нося неговото бебе.
Ахването на Дариъс отекна силно в настъпилата тишина, а топлият му дъх образува бяло облаче в студената нощ. Е, това променяше всичко. Ако износеше плода и го родеше, можеше и да успее да го представи за вампир, но подобни смесвания имаха непредвидим изход. Никога не можеха да бъдат сигурни как щяха да се комбинират гените и дали бебето щеше да прилича повече на вампир или напротив. Но може би имаше начин семейството й да бъде убедено…
Жената сграбчи реверите на дебелото му палто.
— Оставете ме да умра на слънцето. Оставате ме да срещна смъртта, която желая. Бих стиснала гърлото си със собствените си ръце, но не съм толкова силна.
Дариъс погледна към Тормент, който чакаше до каретата. Махна му да се приближи, а после се обърна към жената.
— Нека поговоря с баща ти. Ще го подготвя.
— Той никога няма да ми прости.
— Вината не е твоя.
— Проблемът не е чия е вината, а в изхода от ситуацията — отбеляза тя мрачно.
Тормент се дематериализира и прие форма пред тях, а Дариъс се изправи на крака.
— Отведи я в каретата и двамата отидете в онази горичка. Аз ще се срещна с баща й.
Тормент се наведе, пое непохватно жената в ръцете си и се изправи. Озовала се в силната, но нежна прегръдка на младежа, дъщерята на Сампсън се върна в същото безтегловно състояние, в което се беше намирала по време на пътуването до дома, с отворени, но празни очи, и глава, клюмнала настрани.