— Да. Добре. Искаш ли да ти донеса нещо за хапване?
— Не, благодаря.
Блей се запъти към вратата и хвърли поглед през рамо. Куин събличаше кожените си панталони и впечатляващите му задни части бяха изложени на показ. С глава, извърната назад, Блей излезе безпроблемно от банята, но се блъсна в бюрото и му се наложи да улови лампата във въздуха. Постави я на мястото й и взе тениската, висяща на абажура. Като някакъв абсолютен женчо я допря до носа си и вдиша. Затвори очи и притисна памучната тъкан, която Куин бе носил до гърдите си, до своите собствени гърди. Заслуша се в шума от водата и в звуците, които той издаваше, докато се къпеше.
Не беше сигурен колко дълго е стоял така унил и замислен върху формулировката „толкова близо и същевременно така далече“. Накара го да се размърда страхът, че може да бъде заловена се държи като пълен глупак. Внимателно върна тениската, откъдето я беше взел и си наложи да тръгне към вратата.
Беше на половината път, когато го видя. На леглото. Бялото парче плат се беше преплело с чаршафите.
Погледът му се плъзна нагоре и той видя следите от две глави върху приближените една до друга възглавници. Очевидно Избраницата Лейла беше забравила колана на робата си, когато си е тръгнала. А това би могло да се случи единствено, ако е била гола по време на престоя си в стаята.
Блей отново притисна ръка към сърцето си, а усещането за задух го караше да се чувства, сякаш се намира под вода… И повърхността на океана беше далече, далече над него.
Душът в банята спря и се чу изплющяването на кърпа. Блей отмина влязлото в употреба легло и излезе навън. Не беше наясно, че току-що е взел решение, но краката му сякаш следваха някаква цел. Беше повече от очевидно. Отведоха го по коридора и спряха две врати по-нататък, а после ръката му се вдигна по своя собствена воля и той почука тихо. Когато се чу приглушен отговор, той отвори вратата. Стаята от другата страна беше затъмнена и миришеше невероятно… Докато стоеше на светлината, хвърляна от лампите в коридора, сянката му достигаше долния край на леглото.
— Точно навреме. Те тъкмо си тръгнаха. — Дрезгавият глас на Сакстън звучеше като обещание за всичко онова, за което копнееше Блей. — Идваш да видиш как съм ли?
— Да.
Настъпи дълга пауза.
— Тогава затвори вратата и ще ти покажа.
Блей стисна бравата така силно, че кокалчетата му изпукаха. После пристъпи вътре и затвори вратата след себе си. Докато изритваше обувките си, заключи.
За повече интимност.
61.
В далечната страна Пейн седеше до ръба на водното огледало и се взираше в собственото си отражение в спокойната повърхност на водата. Разпознаваше отлично черната коса, очите, подобни на диаманти и изразителните черти. Прекалено силно й напомняха кой я бе заченал и кой я бе родил. И можеше да опише всеки един ден от своето съществуване до този миг. Но въпреки това се чувстваше, сякаш нямаше представа коя е в действителност. До голяма степен — по-голяма, отколкото й се искаше — тя не беше нищо повече от това отражение във водата, образ без дълбочина и съдържание… И нямаше да остави нищо трайно, след като си отидеше от този свят.
Лейла се приближи откъм гърба й и тя срещна погледа й в огледалото на водата.
По-късно щеше да осъзнае, че именно усмивката на Лейла беше променила всичко. Макар че нещата, разбира се, бяха много по-дълбоки… Но лъчезарното изражение на сестрата я беше накарало да яхне вълната на промяната, онова леко побутване, което я беше запратило отвъд ръба на скалата.
Защото усмивката беше истинска.
— Приветствам те, сестро — каза Лейла. — Търсех те.
— И ето, че ме намери. — Пейн си наложи да се обърне и да погледне Избраницата. — Моля те, седни и се присъедини към мен. Радостта ти ме кара да допусна, че скоро ще се видиш отново с твоя вампир.
Лейла понечи да седне за един кратък миг, но после преливащото от нея щастие я накара да се изправи отново.
— О, да, така е. Повика ме отново и пак ще отида при него. О, най-скъпа сестричке, не можеш да си представиш… какво е да се намираш насред огнен кръг и въпреки това да оставаш невредима и изпълнена с наслада. Това е истинско чудо. Благословия.
Пейн насочи поглед към водата и наблюдаваше как собствените й вежди се свъсиха.
— Може ли да ти задам един нетактичен въпрос?
— Разбира се. — Лейла се приближи и се настани на мраморния ръб на басейна. — Каквото пожелаеш.