Беше трудно за обясняване, но отношенията помежду им стигаха по-далече от церемония по обвързването, издълбаването на името й върху гърба му или размяната на клетви пред свидетели. Трудно му беше да обясни защо е така… но тя беше липсващото парче от неговия пъзел, дванайсетата част в дузината, първата и последната страница на книгата му. И до известна степен това беше всичко, от което се нуждаеше.
— Всичко, което желая, си ти. Без значение под каква форма.
Тя кимна.
— Искам всичко да е по правилата.
Той отново я целуна нежно, тъй като не искаше да я нарани. После се отдръпна и произнесе с устни:
— Обичам те. И бих се радвал да бъда твой хелрен.
Хекс се изчерви. Наистина се изчерви. И той се почувства голям като планина.
— Добре, значи всичко е уговорено. — Тя докосна лицето му с ръка. — Ще се обвържем сега.
— Сега? На момента? Хекс… Ти дори не можеш да стоиш права.
Тя го погледна в очите и когато заговори, гласът й беше изпълнен с копнеж… истински копнеж.
— Тогава ти ще ме подкрепяш, нали?
Пръстите му обходиха лицето й. И в този миг по някаква странна причина почувства, че двамата попадат в обятията на вечността, преплетени в едно цяло… Свързани завинаги.
— Да — произнесе без глас. — Ще те подкрепям. Винаги ще го правя с най-голяма нежност, любов моя.
Устните им се сляха, а той си помисли, че това беше неговата клетва пред нея. Със или без церемония… Това беше клетвата му пред неговата жена.
70.
Трагедията се случи по време на една свирепа зимна буря и не беше предизвикана от продължителните родилни болки на жената. Крахът настъпи в рамките на едно мигване, но последствията промениха живота на мнозина.
— Не!
Викът на Тормент накара Дариъс, който държеше в ръце хлъзгавото новородено, да вдигне рязко глава. В първия миг не разбра причината за тревогата. Наистина имаше много кръв след раждането, но жената беше преживяла появата на бебето. Всъщност Дариъс тъкмо прерязваше пъпната връв и се канеше да увие малкото, за да й го покаже.
— Не! О, не! — Лицето на Тормент беше смъртно бледо, докато се протягаше напред. — О, най-скъпа Скрайб Върджин! Не!
— Защо…
В първия момент Дариъс не можеше да осъзнае ставащото. Като че ли… дръжката на кинжала на Тормент стърчеше между чаршафите, покриващи все още закръгления корем на жената. И бледите й, сега покрити с кръв ръце, бавно пуснаха оръжието и се плъзнаха от двете страни на тялото й.
— Тя го взе! — изстена Тормент. — От колана ми… Стана толкова бързо… Наведох се да я покрия и… тя го измъкна от ножницата.
Дариъс се взря в очите на жената. Погледът й беше прикован към огъня в огнището и докато животът я напускаше, по страната й се стече една-единствена сълза.
Дариъс се спъна в коритото с вода, докато се опитваше да стигне до нея, за да измъкне кинжала… Да я спаси… Да… Раната, която сама си беше причинила, беше смъртоносна, особено след тежкото раждане, което беше преживяла… Но той не можеше да не се опита да я спаси.
— Не изоставяй дъщеря си — каза и се наведе към нея с гърчещото се в ръцете му новородено. — Даде живот на съвсем здраво бебе! Погледни го! Погледни го!
Звукът от водните капки от преобърнатото корито му се струваше силен като оръжеен залп, но жената не отговори.
Дариъс почувства, че устните му се движат и му се струваше, че говори… но по някаква причина единственото, което успяваше да чуе, докато се молеше на жената да остане с тях, беше мекия ромон от разлятата вода. За доброто на дъщеря й, заради надеждата за бъдещето, заради връзката, която двамата с Тормент бяха готови да изградят, за да не се налага сама да отглежда детето си.
Почувства нещо върху панталоните си, намръщи се и погледна надолу.
Не беше вода. По пода се стичаше кръвта й.
— О, най-скъпа Скрайб Върджин… — прошепна той.
Жената беше избрала своя път и беше взела съдбата си в свои ръце. Последният й дъх не беше нищо повече от потръпване и тя отпусна глава на една страна, с очи, все още приковани към пламтящите цепеници… Но вече не виждаше нищо и беше напълно бездиханна. Плачът на новороденото и шумът от последните капки, стичащи се от коритото, бяха единствените звуци в колибата, които Дариъс успяваше да чуе. Именно жалният плач на малкото го накара да предприеме нещо, тъй като нямаше кой знае какво да се стори за разлятата вода и изгубения живот. Взе пелената, която бяха приготвили, внимателно пови миниатюрното невинно създание и го притисна към гърдите си. О, тази жестока съдба, довела до появата на това малко чудо. И сега какво?