Повдигаше й се от миризмата на луксозния френски сапун, за който Леш настояваше да бъде поставян в банята му, но вероятно повечето жени биха се насладили на комбинацията от лавандула и жасмин. Искаше й се да има от сапуна на Рив. Макар че той без съмнение щеше да причини щипане заради раните й. Но на нея страданието й допадаше и мисълта да се изтърка, докато не свали кожата си, й изглеждаше привлекателна.
Всяко търкане на ръцете и краката й или протягане встрани и навеждане напред беше придружено с болка, и без конкретна причина се замисли за коланите, които беше носила непрестанно, за да контролира симпатската си природа. Благодарение на битките в спалнята, болката беше достатъчна, така че тялото й да потисне злите й наклонности. Не че това беше от значение. Не се намираше сред „нормални“ и тъмната й страна й помагаше да се справи със ситуацията.
Все пак след две десетилетия, в които беше носила шиповете, сега беше странно да живее без тях. Беше оставила изработените от метал бодливи колани в имението на Братството… На бюрото в стаята, където беше отседнала в деня, преди да тръгнат към колонията. Намерението й беше да се върне в края на нощта, да се изкъпе и да ги сложи обратно на местата им… Но сега те без съмнение събираха прах в очакване на нейното завръщане.
Започваше да губи вяра, че ще настъпи моментът на щастливото й повторно събиране с тях.
Беше интересно как можеше да се обърка животът. Напускаш дома с идеята, че ще се върнеш, но после пътят, по който се движиш, те повежда в съвсем друга посока.
Колко ли време братята щяха да пазят личните й вещи? Колко време беше нужно, докато няколкото притежавани от нея предмета, намиращи се в имението на Братството, ловната й хижа или сутеренния й апартамент щяха да бъдат сметнати за ненужен боклук? Вероятно срок от две седмици се приближаваше до възможния максимум, макар че никой освен Джон не знаеше за подземното й убежище и вероятно вещите й, намиращи се там, щяха да се задържат доста по-дълго.
След някоя и друга седмица нещата й без съмнение щяха да бъдат натикани в килера. После в малък кашон на тавана. Или може би просто ще бъдат изхвърлени в кофата.
Така става, когато някой умре. Притежанията му се превръщат в отпадък, освен ако някой друг не ги приеме за свои. Но едва ли щяха да се намерят много желаещи да направят това с коланите й. Спря водата, излезе изпод душа и се избърса, а после се върна в спалнята. Точно когато седна до прозореца, вратата се отвори и малкият лесър, който работеше в кухнята, влезе с поднос, отрупан с храна. Винаги изглеждаше объркан, когато оставяше приготвеното от него на бюрото и се озърташе, като че след всичкото това време още не можеше да разбере защо носи топли ястия в празна стая. Инспектира стените, оглеждайки новите олющвания и следи от черна кръв. Като се имаше предвид колко спретнат изглеждаше, сигурно му се искаше да направи основен ремонт. Когато беше дошла за първи път, копринените тапети на стените бяха в идеално състояние. Сега изглеждаха, сякаш са били прекарани през менгеме.
Той отиде до леглото, изпъна намачканата завивка и подреди разхвърляните възглавници, като остави вратата широко отворена, а тя се втренчи в стълбите. Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Да му говори също не би помогнало. Нито пък да действа по методите на симпатите, защото беше блокирана и психически, не само физически.
Всичко, което можеше да прави, бе да го наблюдава и да си мечтае някак да го докопа. Боже, тази безсилна потребност да убива сигурно изпитваха и държаните в зоопарка лъвове, когато гледачите влизаха в клетките им с метли и храна. Идват, погрижват се за условията ти на живот и си отиват, а за теб няма мърдане.
Как да не ти се прииска да забиеш зъби в нещо?
След като той си тръгна, тя се приближи до храната. Нямаше да й помогне, ако си го изкара на пържолата, а и имаше нужда от енергия, за да се бие, така че изяде всичко. За нея храната имаше вкус на картон и тя се почуди дали някога отново щеше да хапне нещо, защото го иска и й допада начина, по който е подправено.
Да гледа на храната като на гориво беше разумно, но със сигурност не я караше да очаква следващото ястие с нетърпение.
Когато приключи с храненето, отиде обратно до прозореца, настани се в креслото и притисна колене към гърдите си. Докато се взираше към улицата, тя не си почиваше, а просто беше в покой. Дори след всички тези седмици продължаваше да търси изход… И щеше да продължи да го прави, докато от устните й не се изтръгнеше последният й дъх.