Дори самото наближаване на деня го караше да мига учестено. Но и бездруго активността в парка започваше да замира. Надрусаните скитници се бяха изтегнали по пейките или се свираха из обществените тоалетни за по една последна доза. За разлика от другите паркове на Колдуел този беше отворен денонощно седем дни в седмицата. Флуоресцентни лампи на високи пилони осветяваха ширналите се бетонови повърхности. Беше трудно да се каже какво е целяла градската управа с двайсет и четири часовото работно време на парка, защото се беше получило именно това — денонощно работно време за наркодилърите. При цялото количество наркотици, сменящо притежателя си, мястото беше като някой от баровете на „Трейд“. Но нямаше лесъри. Само хора, търгуващи в сенките с други хора.
Все пак беше обещаващо. Ако Леш все още не беше внедрил свои пласьори, щеше да го направи. Въпреки ченгетата, които бездействаха в колите си без отличителни знаци, наоколо имаше предостатъчно закътани места и отлична видимост. Паркът беше оформен като огромна тераса с множество рампи и трамплини. В резултат на това хората лесно можеха да забележат приближаващите се полицаи и да се шмугнат във всевъзможни скривалища.
А те наистина бяха много бързи и умели в укриването си. От наблюдателния си пункт зад една служебна барака Джон и момчетата бяха видели как това се случва отново и отново. Чак те караше да се почудиш защо полицаите не пращаха свои хора в цивилни дрехи да се смесят с присъстващите.
Или може би го бяха направили. Може би имаше и други като Джон, които бяха невидими за тълпата. Е, не точно като него, Блей и Куин. Дори супер трениран полицай не би могъл да се слее с нищото, а Джон и неговите приятели правеха именно това през последните три часа. Всеки път, когато някой минеше покрай тях, те изтриваха спомена за себе си.
Беше странно да се намираш някъде, но да не си част от мястото… Усещан, но не и виждан.
— Ще тръгваме ли? — попита Куин.
Джон хвърли поглед към развиделяващото се небе и си каза, че след приблизително тринайсет часа проклетото горещо и ярко слънце щеше да залезе и те отново можеха да се върнат в скришния си ъгъл, за да чакат.
По дяволите!
— Джон? Да вървим.
За част от секундата той беше готов да откъсне главата на приятеля си, вдигна ръце и се накани да избълва поредица от ругатни, започващи с „майната ти, не си ми бавачка“. Спря го осъзнаването на факта, че броят на часовете, през които бяха чакали, нямаше да накара Леш да се появи, а да си го изкара на Куин също не би ги доближило до целта им.
Той кимна и хвърли последен поглед наоколо. Беше останал само един дилър, който изглежда командваше цялото шоу и оставаше на линия до самия край. Стоеше предимно срещу главната рампа, което беше хитро от негова страна, тъй като имаше видимост към целия парк, чак до далечните ъгли и улицата, от която се появяваха и си тръгваха полицаите.
Хлапето изглеждаше около седемнайсет или осемнайсет годишно, а дрехите му висяха около тялото, причината, за което донякъде беше стилът на обличане на скейтбордистите, но също така и консумацията на продаваното от него. Изглеждаше така, сякаш се нуждае от изтъркване с телена четка, при това поне няколко пъти, но имаше вид на пъргав и схватлив. И очевидно действаше сам. А това беше интересно. Ако искаше да доминира в определена наркотеритория, съответният дилър имаше нужда от подкрепление. В противен случай биваше нападнат заради стоката или парите. Но този младеж… Беше сам през цялото време.
Или имаше сериозен гръб, спотайващ се някъде из сенките, или скоро щеше да излезе от играта.
Джон, който се беше облегнал на стената, се изправи и кимна на момчетата.
— Да вървим.
Когато отново прие форма и тялото му възвърна тежестта си, ситните камъчета проскърцаха под ботушите му, а лицето му срещна хладния порив на вятъра. Дворът на имението на Братството беше ограден от фасадата на централното крило на къщата и високата шест метра защитна стена, която обикаляше целия имот. Белият мраморен фонтан в средата все още бе празен и щеше да заработи едва когато настъпеха топлите месеци, а шестте паркирани в редица коли чакаха да се включат в действие. Стоманените капаци започнаха да се спускат един след друг и да закриват прозорците подобно на затварящите се клепачи на безброй очи.