Мисълта да влезе вътре го ужасяваше. Макар да имаше над петдесет стаи, в които да се разхожда, ако пожелае, фактът, че трябваше да остане затворен до залеза на слънцето, го караше да гледа на къщата като на кутия за обувки.
Куин и Блей се материализираха от двете му страни, а той се изкачи по стълбите към огромните двойни врати и бутна една от тях, за да се озове във вестибюла. Вътре обърна лице към охранителната камера. Мигом беше отключено и той влезе във фоайе, наподобяващо стила на царска Русия. Извисяващият се над три етажа изрисуван таван беше носен от колони от малахит и тъмночервен мрамор. Златните орнаменти на аплиците и огледалата отразяваха меката светлина, което придаваше на цветовете още по-голямо богатство. А стълбището… Наподобяваше покрита с килим самолетна писта, извисяваща се към небесата. Позлатеният парапет се разделяше в горния край, за да оформи подпорите на открития балкон на втория етаж.
Баща му не беше пестил средства и очевидно беше имал склонност към драматизъм. Липсваше единствено симфонична музика за фон, за да изникне представата как крал се носи надолу в одеждите си.
В този миг в горния край се появи Рот. Масивното му тяло беше облечено в черни кожени дрехи, а дългата му черна коса се спускаше по масивните му рамене. Носеше тъмните си очила и въпреки че се намираше пред огромното и стръмно стълбище, той не погледна надолу. Нямаше смисъл. Очите му бяха напълно слепи.
Но той не беше напълно лишен от взора си. До него беше Джордж, който държеше всичко под око. Зоркият поглед на кучето насочваше краля и двамата бяха свързани благодарение на повода, обхващащ гръдния кош на голдън ретривъра. Бяха неравностойна двойка, единият добродушен красавец с остри зъби, а другият — безмилостен боец, способен да ти прекърши врата, без да се замисли. Но двамата се спогаждаха добре и Рот бе направо влюбен в животното. Кучето беше любимеца на краля. Кучешката храна не се признаваше за нищо и Джордж ядеше същото, с което се хранеше и господарят му, което значеше първокачествено телешко и агнешко месо. Също така се носеше слух, че ретривърът спи в леглото на Бет и Рот, макар че това нямаше как да бъде потвърдено, защото никой не беше допускан в покоите на Първото семейство.
Когато Рот тръгна надолу към фоайето, той накуцваше заради нещо, с което се занимаваше от Другата страна в дома на Скрайб Върджин. Никой не знаеше кого среща там, нито защо се появява със синина под окото или разцепена устна, но всички, дори и Джон, бяха доволни от тези срещи. Те държаха Рот относително спокоен и настрана от бойното поле.
Докато кралят слизаше надолу, няколко от братята влязоха след Джон през входната врата, затова той реши, че трябва бързо да се спаси. Щом сенките бяха усетили мириса на прясното мастило, събиращите се за последното хранене обитатели на къщата също нямаше да го пропуснат, в случай че застанеха твърде близо до него.
За щастие в библиотеката имаше бар с напитки и Джон се запъти натам, за да си сипе чаша „Джак Даниълс“. Първата от многото предстоящи. Като постави началото на алкохолния маратон, той се облегна на мраморния плот и повече от всичко му се прииска да имаше машина на времето, макар че му беше трудно да реши дали би искал да се придвижи напред или да се върне назад.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита Куин от прага.
Джон не погледна към него, а само поклати глава и сипа в чашата си още от течността, носеща облекчение.
— Добре, ще ти донеса сандвич.
Джон изруга наум, завъртя се и изписа с пръсти.
— Казах, че не искам.
— Печено телешко? Добре тогава. Ще ти отрежа и парче морковен пай. Подносът ще бъде доставен в стаята ти. — Куин се обърна. — Ако изчакаш тук още пет минути, всички ще са седнали на масата и стълбището ще е чисто.
Приятелят му си тръгна и това спести запращането на чашата по посока на главата му, тъй като нямаше друг начин да изрази желанието си да остане сам. А и това наистина би било разхищение на хубавото питие, защото Куин беше толкова твърдоглав, че не би имало сериозен ефект дори да го удариш с крик по челото.
За щастие алкохолът започваше да действа, като разстла пелената на вцепенението върху раменете на Джон, преди да обхване цялото му тяло. Не успяваше да даде покой на съзнанието му, но поне костите и мускулите му се отпускаха. След като изчака въпросните пет минути, Джон взе чашата и бутилката и тръгна нагоре, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Докато се изкачваше, чуваше приглушени разговори от трапезарията, но това беше всичко. В последно време нямаше много поводи за смях по време на хранене.