Този малък мъж беше бъдещето, техният водач… Доказателство, че въпреки гоненията от страна на Обществото на лесърите, вампирите щяха да оцелеят.
Той беше съвършено безстрашен. Докато много малки деца биха се свили уплашено зад родителите си при вида дори на един брат, младият Рот стоеше гордо изправен, взираше се в мъжете пред себе си и знаеше, въпреки крехката си възраст, че някой ден ще командва силните гърбове и юмруци на стоящите пред него.
— Вървете, воини мои — нареди кралят. — Вървете и размахайте кинжалите си със смъртоносна сила.
Прекалено кръвожадно за ушите на едно толкова малко дете, но по време на война нямаше полза следващото поколение да бъде щадено. Рот, син на Рот, никога нямаше да излезе на бойното поле, той беше прекалено ценен за расата им, но щеше да бъде обучаван, за да е наясно с какво се сблъскват намиращите се под негово командване.
Кралят се взря в наследника си, а старческите му очи се замъглиха от гордост, щастие, надежда и обич.
Колко по-различни бяха отношенията между Харм и неговия син. Момчето стоеше до баща си, но при вниманието, което получаваше, със същия успех можеше да стои до непознат. Агъни се наведе към Дариъс.
— Някой трябва да се погрижи за това момче.
Дариъс кимна.
— Така е.
— Тази вечер го доведох от лагера.
Дариъс погледна към брата.
— Наистина ли? А къде беше баща му?
— Между бедрата на една жена.
Дариъс изруга тихо. Беше всеизвестен факт, че братът имаше брутален нрав въпреки потеклото и доброто си възпитание. Многото му синове може и да обясняваха липсата на загриженост от негова страна, но в никакъв случай не я извиняваха. А и, разбира се, другите му синове не подлежаха на приемане в Братството, защото майките им не бяха Избраници. Въпреки това Харм изглеждаше напълно незаинтересован.
Бедното момче стоеше като отлъчено и Дариъс си припомни своята първа нощ на бойното поле, как не се беше сближил с никого… Как се беше страхувал да срещне врага с голи юмруци и минимална тренировка, колкото да подсили куража му. Не че братята не ги беше интересувало как се справя. Но те трябваше да се погрижат и за себе си, а той трябваше да докаже, че може да стои сам на собствените си крака.
Този млад мъж очевидно се намираше в същото затруднено положение, само че той имаше баща, който би трябвало да облекчи нещата за него.
— Всичко хубаво, Дариъс — обърна се Агъни към него, когато кралят отиде при братята, за да се сбогуват и се подготви за тръгване. — Ще придружа краля и принца.
— Всичко хубаво, братко. — Двамата се прегърнаха набързо, Агъни се присъедини към Рот и напуснаха пещерата.
Торчър се зае да разпределя териториите за нощните патрули и двойките започнаха да се оформят. Дариъс погледна към сина на Харм между главите на останалите.
Момчето се беше облегнало на стената и стоеше сковано, а ръцете му все още бяха зад гърба. Харм изглежда не се интересуваше от нищо друго освен да се пъчи пред другите. Торчър сложи два пръста в устата си и изсвири.
— Братя мои! Внимание! — В пещерата настъпи гробна тишина. — Благодаря ви. Наясно ли сме с териториите?
Последва дружно потвърждение и братята започнаха да напускат пещерата, а Харм дори не погледна към сина си. Просто се насочи към изхода. Момчето измъкна ръце иззад гърба си и ги потърка една в друга. Пристъпи напред и произнесе името на баща си веднъж… Два пъти. Братът се обърна, а изражението на лицето му беше, като че се бе сблъскал с неприятно задължение.
— Е, хайде, идвай…
— Може ли — намеси се Дариъс и застана помежду им. — За мен ще е удоволствие да поема ангажимента за него. Ако това не те обижда, разбира се. — Истината беше, че изобщо не се интересуваше дали обижда някого. На момчето му трябваше нещо повече от онова, което баща му щеше да му предложи, а Дариъс нямаше намерение да стои отстрани и да гледа как се случва нещо нередно.