— Мислиш, че не мога да се погрижа за родния си син ли? — тросна се Харм.
Дариъс се обърна и двамата се озоваха лице в лице. Предпочиташе мирното разрешаване на даден въпрос, когато опреше до спорна ситуация, но с Харм това не беше възможно. И Дариъс беше напълно способен да отвърне на силата със сила.
Братята замръзнаха по местата си, а Дариъс понижи глас, макар намиращите се наоколо да можеха да чуят всяка дума.
— Дай ми момчето, а аз ще го върна невредим при изгрев-слънце.
Харм изръмжа, издавайки звук като вълк, озовал се сред прясна кръв.
— Същото ще направя и аз.
Дариъс се наведе още по-близо до него.
— Ако го поведеш в битка и той умре, ще носиш това бреме на плещите си завинаги. — Макар истината да беше, че съвестта му едва ли би пострадала. — Дай ми го и ще ти спестя тази участ.
— Никога не съм те харесвал, Дариъс.
— И въпреки това, докато бяхме в лагера, нямаше нищо против да оправяш победените от мен. — Дариъс оголи кучешките си зъби. — Като се има предвид колко много ти допадаше това, бих казал, че изпитваше значително уважение към мен. А сега да говориш така… Ако не ми позволиш да се погрижа за момчето, ще те съборя на пода и ще те бия, докато не отстъпиш.
Харм прекъсна контакта с очи помежду им и вдигна поглед над рамото на Дариъс, погълнат от миналото. Дариъс знаеше отлично какъв спомен е изплувал в съзнанието му. Беше от онази нощ в лагера, в която Дариъс го беше победил и беше отказал да получи наградата си, но не така бе постъпил Блъдлетър. „Брутално“ беше прекалено мека дума за последвалото и макар на Дариъс да не му беше приятно да повдига въпроса, безопасността на момчето си струваше цената.
Харм знаеше кой би победил в юмручна схватка.
— Вземи го — каза той. — И прави с него, каквото пожелаеш. Аз се отричам от него като мой син тук и сега.
Братът се завъртя и излезе навън…
И отнесе със себе си всичкия въздух, намиращ се в пещерата. Воините го наблюдаваха как си тръгва, а тишината беше по-пронизителна от бойния им вик преди малко. Да се откажеш от потомството си беше в пълно противоречие с принципите на расата им и означаваше пълна разруха — също както дневната светлина по време на семейна сбирка около трапезата.
Дариъс се приближи до младия мъж… Най-скъпа Скрайб Върджин. Застиналото посивяло лице на момчето не излъчваше тъга. Сърцето му не беше разбито. Дори не беше засрамено.
Чертите му представляваха същинска маска на смъртта.
Дариъс протегна ръка и каза:
— Приеми моите поздрави, синко. Аз съм Дариъс и ще бъда твой защитник по време на битките. — Младежът примигна. — Ела с мен, синко. Сега ще отидем до скалите. — Внезапно Дариъс почувства острия поглед на младежа, който очевидно търсеше признаци на съжаление или принуда. Нямаше да открие такива. Дариъс знаеше отлично в каква ситуация се намираше момчето и осъзнаваше, че всякаква проява на размекване щеше да го накара да се почувства още по-опозорен.
— Защо? — последва дрезгав въпрос.
— Ще отидем да намерим изчезналата жена — отговори Дариъс кротко. — Ето защо.
Погледът на момчето се закова в Дариъс. После младежът положи длан на сърцето си и заяви с поклон:
— Ще се старая да бъда в услуга, а не в тежест.
Беше толкова трудно да си нежелан. А още по-трудно беше да държиш главата си изправена след такова публично оскърбление.
— Как се казваш? — попита Дариъс.
— Тормент. Аз съм Тормент, син на… — Той прочисти гърло. — Аз съм Тормент.
Дариъс пристъпи към младия мъж и положи ръка на рамото, на което все още предстоеше да заякне.
— Ела с мен.
Момчето го последва целеустремено… Далече от публиката… Навън от пещерата… В нощта.
Промяната в сърцето на Дариъс настъпи някъде между първата стъпка от предприетото от него и мига, в който се дематериализираха заедно. За първи път почувства, че има свое собствено семейство… Защото макар и във вените на Тормент да не течеше неговата кръв, той беше приел грижата за него. И по тази причина би застанал пред острието заради момчето, ако се стигнеше до там и би пожертвал себе си. Такъв беше кодексът на Братството, но само по отношение на братята. Тормент още не беше част от тях. Беше въведен сред тях по силата на потеклото си и това му беше позволило достъп до гробницата, но нищо повече. Ако не успееше да се докаже, щеше да бъде отхвърлен завинаги.