О… боже…
Лесърите бяха импотентни. Винаги са били такива.
Движейки се като зомби, той излезе от душкабината, избърса се и тръгна към спалнята, за да се облече. Точно когато хвана кожените си панталони, получи съобщение на телефона си и посегна към якето, за да го извади от джоба. Отвори капачето… И установи, че съобщението е от Трез.
То гласеше лаконично: „189-а улица и авеню «Св. Франсис», 10 часа довечера“.
Затвори телефона си, а сърцето му заблъска бясно. Една пукнатина в основите… Той търсеше само една пукнатина в света на Леш, само една цепнатина, през която да може да се промъкне и да срине проклетото нещо.
Хекс може и да беше мъртва и тази нова действителност без нея можеше да е завинаги, но това не значеше, че няма да отмъсти за нея.
В банята прикрепи към тялото си кобур, въоръжи се, взе якето си и излезе в коридора. Спря за миг и се замисли за всички, които скоро щяха да се съберат на долния етаж… А също и за часа. Капаците все още бяха по местата си.
Вместо да тръгне наляво към главното стълбище и фоайето, той зави надясно… Като се движеше тихо, въпреки тежките си ботуши.
Блейлок излезе от стаята си малко преди шест, защото искаше да провери как е Джон. Обикновено приятелят му почукваше на вратата около времето за хранене, но не и днес. Което значеше, че или е мъртъв или е мъртво пиян. Спря пред вратата на Джон и опря ухо в нея. От другата страна нищо не помръдваше. След като не последва отговор на лекото му почукване, той изруга и отвори. В стаята цареше пълен погром. Отвсякъде висяха дрехи, а леглото изглеждаше, сякаш през него е минал ураган.
— Вътре ли е?
При звука на гласа на Куин той се напрегна, но си наложи да не се обръща. Не беше и нужно. Знаеше, че приятелят му е облечен с някоя тениска „Сид Вишъс“, или „Найн Инч Нейлс“, или „Слипнот“, прибрана в черните му кожени панталони. И че суровото му лице е гладко обръснато. И че черната му коса е леко влажна от душа.
Блей влезе в стаята на Джон и се запъти към банята, като предположи, че действията му ще дадат ясен отговор на въпроса.
— Джон? Къде си, Джон?
Когато бутна вратата на облицованата с мрамор баня, въздухът беше изпълнен с влага и миришеше на сапун „Айвъри“, а Джон използваше именно такъв. Върху плота на умивалника беше оставена влажна кърпа.
Обърна се, за да излезе, и се блъсна в гърдите на Куин. Контактът му подейства като удар с кола и най-добрият му приятел посегна да го задържи на крака.
О, не! Само без докосване!
Блей бързо отстъпи назад и се загледа към спалнята.
— Извинявай. — Последва неловка пауза. — Няма го.
Куин се наведе на една страна и лицето му, това красиво лице, се изпречи пред погледа на Блей. Когато се изправи, очите на Блей го проследиха, защото не можеше да устои.
— Вече не ме поглеждаш.
Не, не го правеше.
— Напротив, нали в момента го правя.
В отчаян опит да се отърве от синьо-зелените му очи, той реши да си намери някакво занимание и отиде до кърпата. Смачка я на топка и я натъпка в шахтата за пране, а това определено помогна поне малко. Особено след като си представи, че притиска в дупката собствената си глава.
Блей беше по-спокоен, когато се обърна. Дори срещна погледа на Куин.
— Слизам за вечеря.
Чувстваше се доста горд от себе си, когато мина покрай Куин, който протегна ръка и го спря на мястото му.
— Имаме проблем. Аз и ти.
— Така ли.
Не беше въпрос, защото той нямаше интерес да поощрява продължаването на този разговор.
— Какво ти става, по дяволите?
Блей примигна. Какво му ставаше ли? Не той чукаше всичко живо.
Не, той беше жалкият идиот, който копнееше за приятеля си. Което го поставяше в категорията на сантименталните глупаци.
Още малко в този дух и щеше да му се наложи да носи затъкната в ръкава си кърпичка, та да си бърше сълзите. За нещастие пристъпът на гняв бързо изчезна и на негово място почувства празнота.
— Нищо. Всичко е наред.
— Глупости.
Добре. Това беше нечестно. Вече бяха водили този разговор и макар Куин да не подбираше сексуалните си партньори, паметта му функционираше отлично.
— Куин… — Блей прокара пръсти през косата си. Много на място в съзнанието му зазвуча песента на Бони Райт, а богатият й глас пееше: „Не мога да те накарам да ме обичаш, ако не искаш… Не можеш да накараш сърцето си да чувства нещо, което не е там…“.