— Отиваме в парка „Екстрийм“ и ще останем там до десет. После отиваме на авеню „Св. Франсис“. Трез ми изпрати съобщение.
Той се дематериализира в югозападна посока и прие форма зад бараката, около която се бяха мотали предишната вечер. Когато момчетата го последваха, той пренебрегна нарастващото напрежение, което правеше въздуха около тях по-тежък.
Загледа се към бетонната площадка и проследи с поглед играчите. Младежът с пълните джобове все още беше в центъра на събитията. Беше се облегнал на една от рампите и щракаше със запалката си. Около петима скейтбордисти изпълняваха сложни фигури, а десетина други разговаряха и си играеха с колелата на своите дъски. На паркинга имаше седем коли от различен тип и категория. Полицаите се движеха бавно по периферията и Джон се помисли, че това беше абсолютна загуба на време. Може би ако патрулираха из алеите, щяха да имат повече…
Лексусът, който влезе в паркинга, не спря на някое от свободните места, а паркира перпендикулярно на останалите седем коли… А слезлият иззад волана изглеждаше като гимназист с провисналите си джинси и каубойската шапка.
Но вятърът довя миризма на морга без действаща климатична инсталация. А също и на… „Олд спайс“.
Джон се напрегна, готов за подобаващо посрещане. Първата му мисъл беше да скочи и да даде на мръсника да се разбере, но Куин го улови в желязна хватка.
— Изчакай — настоя той. — По-добре да разберем защо е тук.
Джон знаеше, че приятелят му е прав и затова задейства спирачките на тялото си, зает да запамети регистрационния номер. LS600H.
Другите врати на седана също се отвориха и отвътре излязоха още трима. Не бяха така безцветни, както ставаха старите лесъри, но все пак бяха достатъчно бледи и воняха до небето.
Миризмата на бебешка пудра удряше право в носа. Единият от убийците остана, за да пази колата, а другите двама тръгнаха след онзи с каубойската шапка. Докато вървяха по бетоновата настилка на парка, всички очи се впериха в тях.
Хлапето до средната рампа се изправи и прибра запалката си в джоба.
— По дяволите, ще ми се колата ми да беше тук — прошепна Куин.
Самата истина. Нямаше как да проследят лексуса, освен ако наоколо не се намираше небостъргач, от който да имат поглед отвисоко.
Дилърът не помръдна, докато лесърите се приближаваха към него и не изглеждаше изненадан от посещението, така че имаше голяма вероятност срещата да е предварително уговорена. След кратък разговор убийците заобиколиха момчето и заедно с него групата се върна обратно при колата.
Всички, с изключение на един лесър, се качиха в нея.
Беше време да се вземе решение. Дали да разбият някоя кола, за да ги проследят? Или пък да се материализират върху капака на лексуса и да започнат битка? Бедата беше, че и двете решения носеха риск да нарушат царящото наоколо спокойствие, а почистването на спомени на група от двайсет души щеше да бъде трудно.
— Мисля, че ще оставят един от своите тук — промърмори Куин.
Да. Един от лесърите остана, а лексусът потегли към изхода на паркинга.
Да остави колата да отпътува беше едно от най-трудните неща, които Джон някога беше правил. Но все пак копелетата бяха отвели един от основните дилъри в района, така че щяха да се върнат. И бяха оставили един от своите.
Джон и момчетата щяха да имат с какво да се занимават.
Джон наблюдаваше как убиецът се насочи към парка. За разлика от онзи, чието място беше заел, не се спираше на едно място, а обхождаше периметъра и срещаше погледите на останалите. Очевидно караше скейтбордистите да се чувстват неспокойни и някои от тях, които бяха купували предишната вечер, си тръгнаха. Но не всички бяха така предпазливи… Или в достатъчно добра кондиция, че да ги е грижа.
Чу се тих шум и Джон погледна надолу. Кракът му потропваше, като се движеше нагоре-надолу с невиждана скорост. Но той нямаше да се предаде. Продължи да чака зад бараката… И чакаше… И чакаше.
Нещастникът се разхожда цял час, преди да се озове в обхвата му и цялото това потропване с крака най-накрая се отплати. Със силата на волята си Джон угаси най-близката улична лампа, за да осигури известно усамотение. Когато мръсникът погледна нагоре, Джон напусна прикритието си зад бараката.
Лесърът завъртя глава, очевидно осъзнал, че войната беше почукала на собствената му врата. Кучият син се усмихна и плъзна ръка в якето си.