— Каква любезност от твоя страна.
— Да, аз съм същински благородник. И за да го докажа, ще ви разкажа каквото знам за Бенлоиз.
Джон ги последва, а фактът, че не беше измъкнал никаква информация от лесъра, го накара да се съсредоточи, направи го още по-решителен и непреклонен. Леш нямаше да напусне Колдуел. Не можеше да го направи. Докато беше водач на Обществото на лесърите, щеше да се държи в близост до Братството, а братята нямаше да мръднат от града, защото тук беше гробницата. Въпреки че цивилните вампири се бяха разпръснали, Колдуел си оставаше фокусна точка на войната, защото за врага нямаше да има победа, ако дори един от братята продължаваше да диша.
Рано или късно Леш щеше да се покаже и Джон щеше да е там.
Но проклетото чакане наистина можеше да те скапе. Всяка нощ завършваше без новини и без нещо, за което да се залови… Чувството бе като да прекарваш вечността в ада.
14.
Най-накрая Леш се откъсна от вената на господин Д. и го бутна настрани като мръсна чиния след хранене. Отпусна се на умивалника, очевидно доволен, че е заситен, и вече започваше да чувства тялото си по-силно. Но сега беше крайно отпуснат, както ставаше винаги, след като се нахранеше.
От време на време беше пил и от Хекс, но очевидно не това му беше нужно, за да засити стомаха си. Което означаваше, че за в бъдеще ще трябва да разчита на… лесъри?
О, не, нямаше да стане така! Нямаше начин редовно да впива устни в гърлото на някой тип. Вдигна ръка и погледна часовника си. Оставаха десет минути до десет часа, а той изглеждаше като бездомник. И се чувстваше като такъв.
— Почисти се — нареди на господин Д. — Имам работа за теб. — Започна да дава заповеди, а езикът му се запъваше при произнасянето на всяка дума. — Разбра ли ме? — попита накрая.
— Да, господине.
Тексасецът се озърна из банята, като че търсеше кърпа.
— На долния етаж — тросна се Леш. — В кухнята. И трябва да ми донесеш чисти дрехи. А докато си вкъщи, занеси още малко храна в спалнята. — Господин Д. кимна и излезе с нестабилни крачки.
— Осигури ли на новия мобилен телефон и личната карта? — викна Леш след него.
— В чантата на долния етаж са. И ви изпратих съобщение с номера.
Негодникът наистина се справяше отлично.
Леш се протегна и завъртя крановете на душа, като беше напълно подготвен, че от него може да потече само кафява тиня.
Обаче се оказа, че има късмет. Струята беше свежа и чиста и той бързо се съблече.
Усещането да се почисти беше приятно. Като че рестартираше тялото си. След като приключи, използва ризата си, за да се подсуши, а после се запрепъва към спалнята. Легна, затвори очи и положи ръце върху раните на корема си, сякаш се опитваше да ги защити. Което беше тъпо.
Съдейки по звуците, носещи се от долния етаж, шоуто явно продължаваше и той почувства облекчение… И лека изненада. Защото вече не звучаха като породени от болка или страх, а по-скоро като от порнофилм. Стоновете и пъшканията бяха, като че някой достигаше оргазъм.
„Ти педал ли си?“, припомни си той въпроса на хлапето. Може би по-скоро то се беше надявало да е така. Както и да е. Леш нямаше желание да се появи пред баща си в скапаното си състояние, така че с малко повече късмет новият щеше да бъде използван още известно време.
Леш затвори очи и се опита да изключи съзнанието си за малко. Планове за Обществото, мисли за Хекс, тревога заради ситуацията с храненето… Всичко в главата му се сля и той почувства световъртеж, а тялото му беше прекалено изтощено, за да остане в съзнание.
Което беше добре дошло…
Като че потъна в дълбок сън и получи видение. Ясно и отчетливо, то го завладя, нахлу отнякъде в съзнанието му, разчиствайки от пътя си всяка друга мисъл. Видя се как върви из двора на имението, в което беше отгледан, движеше се по тревата по посока на голямата къща. Светлините вътре бяха запалени и из помещенията се движеха обитателите на дома… Точно както в нощта, когато беше отишъл да убие двамата вампири, които го бяха отгледали. Тези лица обаче не му бяха познати. Бяха различни. Това бяха на хората, купили къщата.
Вдясно беше бръшляновият храст, където беше погребал родителите си. Видя се надвесен над мястото, където беше изкопал дупката и после беше хвърлил вътре двете тела. Повърхността още беше неравна, въпреки че градинар беше посадил нов бръшлянов храст.
Коленичи и посегна напред… Само за да види, че ръката всъщност не беше неговата. Крайникът изглеждаше като истинския му баща — черна, трептяща сянка. По някаква причина това откритие го паникьоса и той се опита да се отскубне от съня. Замята се под покритото си с безчувствена кожа тяло. Но беше пропаднал прекалено надълбоко, за да се измъкне.