Художествената галерия на Рикардо Бенлоиз се намираше в центъра на града, в близост до болничния комплекс „Св. Франсис“. Лъскавата шестетажна сграда се отличаваше сред останалите „небостъргачи“ от двайсетте години на двайсети век заради панорамния асансьор, новата блестяща метална фасада и прозорците, големи като врати на хамбар.
Приличаше на новоизгряваща звезда, седнала до група застаряващи дами.
Когато Джон и момчетата застанаха на тротоара срещу сградата, мястото гъмжеше като кошер. През огромните стъклени прозорци се виждаха облечени в черно мъже и жени с чаши шампанско в ръце да оглеждат произведенията на изкуството по стените. А те, поне от разстояние, изглеждаха като нещо средно между мацаница на петгодишно хлапе и работа на садист с фетиш към ръждясали пирони.
Джон не беше впечатлен от така нареченото авангардно творчество… и както винаги се почуди защо изобщо разбираше от изкуство. Сякаш това бе важно…
Трез им беше казал да заобиколят отзад, така че той и приятелите му се насочиха към пряката, минаваща зад галерията. Докато предната част на сградата хващаше окото и те приканваше да влезеш, задната фасада бе пълна противоположност. Нямаше прозорци. Всичко беше боядисано в черно. Две солидни врати, заключени по-здраво и от целомъдрен пояс, и рампа за разтоварване.
Според информацията, получена от Трез, нелепото подобие на „изкуство“, обсъждано от онези самовлюбени псевдопочитатели на Анди Уорхол, не беше единствената стока, влизаща и излизаща от сградата. Което обясняваше защо при задния вход имаше монтирани толкова много охранителни камери. За щастие имаше предостатъчно сенчести места, където да се прикрият и вместо да вървят покрай всички тези обективи, те се дематериализираха до купчина дървени палети в един тъмен ъгъл.
В този час градът все още кипеше от живот и хладният въздух бе изпълнен със симфония от клаксони на коли, далечни полицейски сирени и буботенето на градските автобуси…
В дъното на алеята се появи кола и угаси фаровете си, докато се приближаваше към галерията.
— Точно навреме — прошепна Куин. — Онзи лексус е.
Джон пое дълбоко въздух и се помоли да не изгуби разсъдъка си. Седанът спря успоредно на рампата и една от вратите се отвори. Лампата в купето светна…
От иначе празната кола се появи малкият лесър от парка, онзи, който миришеше на „Олд спайс“. Леш го нямаше.
Първата реакция на Джон беше да скочи върху убиеца… Но според Трез Леш трябваше да присъства на срещата. Ако попречеха на предварително уговорения план, той най-вероятно щеше да бъде уведомен и изобщо нямаше да се появи. А като се имаха предвид триковете, които владееше, изненадата беше от съществено значение. За миг Джон се почуди дали трябва да напише съобщение на братята да ги уведоми. Да потърси по-сериозно подкрепление… В секундата, в която му хрумна тази мисъл, желанието за мъст закипя у него.
Именно това го накара да бръкне в джоба и да извади телефона си. Лесърът влезе в сградата, а той изпрати кратко и лаконично съобщение до Рейдж, гласящо: „Св. Франсис №168. Леш е на път. Тримата сме на пряката отзад“.
Когато прибра телефона обратно в джоба си, почувства осезателно погледите на Блей и Куин. Единият от двамата стисна ръката му в знак на одобрение.
Истината беше, че Куин имаше пълно право. Ако действителната им цел беше да победят Леш, шансовете им бяха много по-големи да го направят, като извикат подкрепление. И той трябваше да постъпи разумно в тази ситуация, защото глупавото поведение очевидно нямаше да го отведе там, където желаеше да се озове.
Миг по-късно в дъното на алеята се материализира Рейдж, придружен от Вишъс, и двамата закрачиха към тях. Присъствието на Холивуд беше важно, когато опираше до Леш, защото братът притежаваше единственото оръжие, което го правеше равностоен на копелето. Където бе Рейдж, там бе и неговият дракон. Двамата спряха до Джон и преди да са успели да попитат каквото и да било, Джон започна да жестикулира.
— Аз съм този, който ще убие Леш. Разбрано? На всяка цена трябва да съм аз.
Вишъс кимна незабавно и отвърна:
— Знам за случилото се в миналото между теб и този нещастник, но ако се стигне до положение, в което да застраши живота ти, честта ти ще трябва да си вземе почивка и ще се наложи да се намесим ние.