Джон пое дълбоко дъх, благодарен, че погрешното тълкуване на причините му спестяваше обяснения.
— Ще се справя, така че няма за какво да се тревожите.
— Става.
Всички замръзнаха по местата си, когато лесърът, който бе шофирал лексуса, се появи навън, настани се отново зад волана… и потегли, сякаш срещата е била отменена.
— Ще го следваме от покривите — нареди Рейдж, преди да изчезне.
Джон изруга наум и прие форма на върха на сградата на Бенлоиз, погледна през ръба на покрива и забеляза, че седанът наближава знак стоп на авеню „Св. Франсис“. За щастие убиецът не спазваше правилата за движение и включи ляв мигач, така че Джон разбърка молекулите си, за да ги събере отново в едно цяло две сгради по-нататък. Повтаряше същото упражнение пак и пак, успоредно с движението на колата, докато лесърът не зави надясно към още по-стара част на Колдуел. Тук плоските покриви свършваха и можеше да се приземява единствено върху островърхи викториански скатове.
Добре, че подметките на ботушите му имаха грайфери. Подобно на гаргойл той приклякаше върху кулите, капандурите и первазите, изпречили се на пътя му, като следеше жертвата си от въздуха… Докато лексусът не зави по една уличка и не се скри зад редица от облицовани с кафяв камък къщи.
Джон имаше само най-обща представа за квартала… От посещението си в сутеренното жилище на Хекс… но този район не беше част от територията на лесърите. Техните квартири обикновено се намираха в много по-евтините части на града.
Имаше само едно обяснение — тук някъде беше седалището на Леш. Той винаги си бе падал по бижута и скъпи парцали и освен ако не беше претърпял трансплантация на нова личност, не би се примирил с нещо по-малко от луксозен квартал. Беше израснал в подобна среда и без съмнение бе на мнение, че това му се полага.
Сърцето на Джон заблъска бясно.
Лексусът спря пред един гараж и когато вратата се вдигна, той влезе вътре. Миг по-късно дребният убиец мина през градината и се насочи към задната врата на една от най-хубавите къщи наоколо.
Рейдж се появи до Джон и изписа с ръце:
— Двамата с теб ще влезем отзад, Вишъс и момчетата ще се дематериализират през главния вход. Ви вече се намира на верандата и каза, че няма стомана.
Джон кимна и двамата скочиха върху покритата с плочки тераса точно когато лесърът отвори вратата и влезе в кухнята. Изчакаха една минута, без да помръдват, докато убиецът изключваше алармата. Фактът, че е била задействана, не означаваше непременно, че Леш не е в къщата. През определени интервали от време лесърите имаха нужда да почиват, за да се презаредят с енергия и само пълен идиот не би се погрижил за безопасността си.
Джон си наложи да вярва, че търсеното от него се намираше в къщата.
15.
Хекс седеше на креслото до прозореца, когато чу шум, идващ от покрива. Приглушеното потропване беше достатъчно силно, че да я изтръгне от умствената аеробика, с която се поддържаше във форма. Погледна към тавана…
На долния етаж се включи алармената инсталация и острият й слух долови как някой въвежда кода, за да я дезактивира. Последваха леките стъпки на лесъра, който й носеше храната… Ставаше нещо… Просто нещо… не беше наред. Наведе се напред в креслото и цялото й тяло се напрегна в опит да добие представа за случващото се. Вече не можеше да изпраща симпатски сигнали, но макар и отслабена, способността й да долавя емоционалните вълни на околните все още действаше… И именно заради това тя знаеше, че в къщата има още някой освен дребния убиец. При това не един. Двама бяха отзад. Трима отпред.
И емоциите на типовете, които бяха обградили къщата, бяха като на войници. Изключително хладнокръвни и напълно концентрирани върху онова, което вършеха. Но не бяха лесъри.
Хекс скочи на крака.
Мили боже! Бяха я открили. Братята я бяха намерили.
И засадата беше съвършена. Тя чу вик на изненада, идващ от долния етаж, после звуци от борба и накрая тежките стъпки на подкреплението, идващо от друга посока.
Макар никой освен Леш да не беше способен да я чуе, тя започна да крещи с всичка сила с надеждата, че поне веднъж ще успее да пробие невидимите стени на клетката си.