Докато се движеше към облицованата с камък къща, позвъни на господин Д. два пъти и отново се включи гласова поща.
Зави вдясно по алеята към гаража, готов да запрати телефона през прозореца от гняв…
Отпусна педала на газта и позволи на друга кола да го задмине… Намали, не само от любезност към съседа си с поршето. Вратата на гаража му беше широко отворена и лексусът на господин Д. беше паркиран вътре. Далеч не по правилата. Това, както и факта, че не отговаряше на обажданията му, бяха като червен флаг с размерите на Тексас и първото, за което си помисли Леш, беше Хекс. Ако проклетите братя я бяха отвели, щеше да ги закове с кол за тревата и да ги остави бавно да се изпържат на слънцето.
Затвори очи и наостри инстинктите си… След миг успя да почувства присъствието на господин Д., но сигналът беше много слаб. Почти недоловим. Очевидно бяха размазали нещастника, но не бяха довели нещата докрай. Когато зад него се приближи кола и наду клаксона, той осъзна, че е спрял по средата на пряката.
При други обстоятелства първата му реакция щеше да бъде да паркира мерцедеса в гаража и да се втурне в къщата със свити юмруци… Но в момента силите му бяха в най-добрия случай наполовина. Чувстваше се муден и замаян. И в случай че братята все още бяха вътре, сега не беше моментът за сблъсък с тях. Дори лесърите можеха да се събудят мъртви. Дори Синът на злото можеше да бъде изпратен обратно у дома.
Но какво щеше да стане с неговата жена?
Изпълнен със смразяващ ужас, Леш продължи напред, а после зави вдясно и отново вдясно. Озовал се пред къщата, той се молеше тя все още да е… Погледна нагоре към прозореца на втория етаж и я видя в спалнята… Облекчението му беше толкова голямо, че въздухът напусна гърдите му с хриптене. Без значение какво се беше случило в тази къща, без значение кой беше проникнал в нея, Хекс беше все още там, където я беше оставил. Лицето й беше видимо за него и само за него. Само той можеше да я зърне как вдига поглед към небето и посяга с ръка към гърлото си от другата страна на стъклото.
Какъв прекрасен образ, помисли си той. Косата й беше пораснала и бе започнала да се къдри, а лунната светлина върху високите й скули и съвършените й устни я караше да изглежда така романтично.
Тя все още беше негова.
Леш си наложи да продължи да шофира. Тя беше в безопасност там, където се намираше… Невидимият му затвор беше непробиваем от вампир, човек или лесър, без значение дали беше брат или някой въоръжен и нахакан малоумник.
Влезеше ли вътре и озовеше ли се в схватка с братята, окажеше ли се ранен, щеше да я загуби, защото капанът, в който я държеше, черпеше от неговата енергия, за да продължи да съществува. Вече изпитваше достатъчно трудности да акумулира нужната за него сила и макар да презираше проявата си на слабост, като реалист не можеше да не го признае.
Необходимостта да отмине къщата го съсипваше. Направо го убиваше.
Но това беше правилното решение. Ако искаше да я задържи, трябваше да я остави, докато настъпването на изгрева не принудеше врага му да се разкара.
Отне му известно време да осъзнае, че шофира наоколо без посока, но истината беше, че при мисълта да се озове в някоя от мърлявите съборетини, притежавани от Обществото на лесърите, му идеше да одере кожата от лицето си.
Никога ли нямаше да настъпи зората…
И все пак не можеше да повярва, че проявява такова малодушие. Но от друга страна едва успяваше да държи главата си изправена и очите си отворени зад волана. Мина по западния мост на Колдуел, неспособен да разбере постоянната си умора. Възможно беше една от причините да са постоянните битки с Хекс, но изтощението му бе… Загледа се в източния мост и в главата му изникна отговорът. Беше очевиден и все пак го смая до такава степен, че той отпусна педала на газта.
Изток и запад. Ляво и дясно. Нощ и ден.
Разбира се, това, че се беше нахранил от господин Д., беше помогнало донякъде, но той имаше нужда от жена. Жена-_лесър_.
Защо не му беше хрумнало по-рано? Мъжките вампири черпеха сили само от кръвта на противоположния пол. И макар гените от страна на баща му да доминираха у него, очевидно той беше достатъчно вампир, че да му се налага да се храни.
Едва след като беше пил от вената на господин Д., се беше почувствал частично заситен. Е, това променяше всичко… И обещаваше на Хекс напълно ново бъдеще.
17.
До ушите на Хекс достигнаха звуците от ръкопашен бой, носещи се от долния етаж и ако се съдеше по миризмата, проникваща под вратата, само можеше да си представя какво се беше случило с малкия лесър, който й носеше храната.