Джон спеше.
Куин от своя страна се намираше в царството на текилата. До лакътя му стоеше бутилка „Селекшън Сюприма“, а кристалната му чаша беше пълна с питието, което му беше станало любимо в последно време. След като той се наливаше с това, а Джон наблягаше на „Джак Даниълс“, може би беше ред и на Блей да преосмисли избора си на алкохол. Изведнъж бирата започна да му изглежда подходяща само за гимназисти.
— Как е той? — попита тихо Блей.
Куин отпи и преглътна.
— Доста зле. Повиках Лейла. Трябва да се нахрани.
Блей се приближи към леглото. Очите на Джон бяха не просто затворени, а здраво стиснати. Веждите му бяха така смръщени, сякаш се опитваше да докаже физичен закон в съня си. Лицето му беше неестествено бледо, заради което и косата му изглеждаше по-тъмна, а дишането му звучеше насечено. Някой бе съблякъл дрехите му и отмил повечето от лесърската кръв.
— Текила? — попита Куин.
Блей протегна ръка, без да поглежда, все още съсредоточен върху лицето на приятеля им. В ръката му бе тикната чаша вместо бутилка, както бе очаквал, но на него му беше все едно и отпи солидна глътка.
Е, сега поне знаеше защо на Куин текилата му харесваше толкова много.
Върна чашата, скръсти ръце пред гърдите си и се заслуша в тихото бълбукане, придружаващо повторното й напълване. По някаква причина звукът от изливането на скъпия алкохол в кристалната чаша му подейства успокояващо.
— Не мога да повярвам, че плака — промърмори Блей. — Искам да кажа… мога, но ме изненада.
— Тя очевидно е била държана в онази стая. — Бутилката текила беше поставена обратно на масичката с глухо потропване.
— И ние я изпуснахме съвсем за малко. Той каза ли изобщо нещо?
— Не, не обели и дума, когато го напъхах под душа и влязох с него.
Добре, това беше образ, който Блей не държеше да си представя. Слава богу, че Джон не клонеше в тази посока.
На вратата се почука тихо и наоколо се разнесе аромат на канела и подправки. Блей отиде и отвори на Лейла, като й се поклони почтително.
— С какво мога да ви… — Избраницата се намръщи и хвърли поглед към леглото. — О, не… Ранен ли е?
Тя се приближи до Джон Матю, а Блей си помисли: „Да, но най-вече сърцето му“.
— Благодаря, че дойде — каза Куин и стана от стола. Наведе се над Джон и нежно го побутна по рамото. — Приятелю, ще се събудиш ли за малко?
Джон се пробуди бавно, сякаш се бореше с приливна вълна, бушуваща над него. Вдигна полека глава и замига учестено, сякаш в лицето му бе плисната вода.
— Време е за ядене. — Без да поглежда през рамо, Куин протегна ръка към Лейла. — Трябва да се съсредоточиш за малко и после ще те оставим на мира.
Избраницата се поколеба… После пристъпи напред. Пое бавно дланта на Куин, като отърка кожата си в неговата, а нежният й свян накара Блей да й съчувства. Ако се съдеше по руменината, внезапно покрила лицето й, и тя като всички изпитваше влечение към Куин.
— Джон… Приятелю? Хайде, трябва да се съсредоточиш. — Куин дръпна Лейла, за да й подскаже да седне на леглото. В мига, когато тя погледна Джон отблизо, цялото й внимание бе погълнато от него.
— Господарю, събудете се и вземете онова, което съм готова да ви дам. Нуждаете се от кръвта ми.
Джон поклати глава, но Куин се намеси отново.
— Искаш ли да преследваш Леш? Няма как да стане, докато си в такова състояние. Дори не можеш да си вдигнеш шибаната глава… Извини ме за езика, Избранице. Нужна ти е сила… Хайде, не се дръж като задник, Джон.
Разноцветните очи се заковаха в Лейла и той произнесе безмълвно с устни „Съжалявам“. Тя явно му се усмихна, защото той наклони глава за момент, като че запленен от нея.
Или може би беше произнесла нещо в отговор. Сигурно беше това. Наистина.
После двамата наведоха глави и Лейла въздъхна, когато зъбите на Джон се впиха дълбоко в китката й и той започна да поглъща онова, което тя му бе предложила. Най-сетне доволен, Куин отново седна и напълни чашата си. Изпи половината и подаде останалото на Блей.
Най-добрата идея, хрумвала на някого от векове. Блей застана до високата облегалка на стола, опря едната си ръка на нея и отпи голяма глътка, а после още една, преди да върне чашата обратно. Останаха така, споделяйки питието, докато Джон се хранеше от Лейла… И в един момент Блей осъзна, че допира с устни мястото, където Куин беше поставял своите. Може би причината беше в алкохола. Или пък в чашата. Или във факта, че от мястото си усещаше наситения аромат на Куин всеки път, когато поемеше въздух…