Помещението изглеждаше, сякаш е било залято с машинно масло. И не беше останало много от господин Д. Тялото на убиеца се намираше в средата на кухнята до острова от електроуреди, но крайниците му бяха разпръснати във всички посоки… А храносмилателният му тракт висеше на части от дръжките на шкафовете.
По някакво чудо главата му все още беше на мястото си, а очите му бяха широко отворени. Устата му се раздвижи, когато видя, че вече не е сам. От покритите със съсирена черна кръв устни се откъсна гърлен стон.
— Проклет нещастник — озъби се Леш. — Виж се на какво приличаш, по дяволите!
Майната му, имаше по-сериозни проблеми от накълцването на втория в йерархията. Прескочи свинщината, мина през трапезарията и се втурна по стълбите. Влетя в спалнята, която беше делил с Хекс, и не откри нищо, освен празнота… И прозорец с дупка по средата.
— Проклятие!
Обърна се и погледна през отворената врата. Видя петна по отсрещната стена на коридора. Запъти се натам, притисна нос в петната и вдиша. Ароматът й все още се усещаше по копринения тапет. Явно се беше измъкнала с физическа сила.
Но все още е била в стаята, когато господин Д. е бил нападнат. Нима братята се бяха върнали и й бяха помогнали да се измъкне?
След бърз преглед на къщата настроението на Леш премина от отвратително във фатално лошо. Лаптопът го нямаше. Липсваха и мобилните телефони.
Копелета.
Влезе в кухнята и се запъти към килера. Коленичи, за да провери скривалището си и установи, че е отворено. Парите му също бяха изчезнали. Как ги бяха намерили, по дяволите?
Но господин Д. изглеждаше, като че е послужил за урок по анатомия. Сигурно беше проговорил. Което означаваше, че и други адреси може да са били посетени.
Изпаднал в пълна ярост, той размаха юмруци и заудря всичко, което можа да достигне.
Огромен буркан с маслини се пръсна, течността поля всичко, а малките, подобни на очи топчета се пръснаха по пода и се затъркаляха свободно във всички посоки.
Леш се приближи до господин Д. Окървавената му уста се размърда отново и жалките му усилия бяха наистина отвратителни за гледане.
Леш се протегна към плота и взе един нож, а после коленичи.
— Каза ли им нещо? — Господин Д. поклати глава, а Леш се взря в очите му. Бялото беше помътняло, а зениците се бяха разширили до такава степен, че не бяха останали ириси. Макар и да се намираше на прага на смъртта обаче, господин Д. щеше да продължи да тлее и гние вечно, ако бъдеше оставен в това състояние. Имаше само един начин да бъде „убит“.
— Сигурен ли си? — попита Леш. — Дори след като ти откъснаха ръцете?
Устните на господин Д. се размърдаха и от тях излезе звук, сякаш някой изсипа консерва с кучешка храна.
Леш изруга недоволно и прободе празните гърди на лесъра, като приключи поне с тази част от хаоса. Пукотът и отблясъците стихнаха бързо и Леш заключи задната врата, преди отново да се запъти към горния етаж.
Отне му половин час да събере дрехите си и докато сваляше шестте сака „Прада“ на долния етаж, не можеше да си спомни кога за последно му се беше налагало сам да си носи багажа.
Подреди чантите на задните стълби, включи алармената инсталация, заключи и напъха вещите си в мерцедеса. Отпътува, отвратен от идеята за връщането си в проклетата селска къща. Но в момента нямаше друг избор… Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от това къде щеше да отседне.
Трябваше да открие Хекс. Ако е била сама, нямаше как да е стигнала много далече. Беше прекалено слаба. Значи членовете на Братството я бяха отвели.
Мили боже… След като баща му щеше да се появи за официалното й приемане в един през нощта, той трябваше да я върне бързо. Или пък да открие друга, която да я замести.
Потропването, което събуди Джон, беше силно като изстрел.
В мига, когато го чу, той се изправи. Потърка очи, изсвири вместо „влез“ и се помоли да е Куин с поднос за Първото хранене.