Вратата не се отвори.
Джон се намръщи и свали ръце от лицето си. Изправи се, взе чифт джинси и бързо ги нахлузи, после отиде до вратата и… На прага стоеше Рот, с Джордж до себе си, и не беше сам. С него бяха момчетата и Ривендж, както и всички останали братя, включително Тор.
О… Боже… Не.
Бързо започна да жестикулира, макар че сърцето му бе спряло да бие.
— Къде намерихте тялото й?
— Жива е — отговори Ривендж и размаха телефона си. — Току-що получих съобщение. Натисни четири.
На Джон му отне около секунда да осмисли информацията. После дръпна рязко мобилния телефон от ръката на Ривендж и натисна бутона. Чу се звуков сигнал и после…
Боже… Нейният глас. Нейният глас.
— Рив… Измъкнах се. Успях да се измъкна. — Последва дълбока въздишка. — Добре съм. Цяла съм. Избягах. — Дълга пауза. Толкова дълга, че на Джон му се наложи да провери дали… — Нужно ми е малко време. В безопасност съм… Но няма да се върна веднага. Нужно ми е малко време… Кажи на всички. Кажи на… всички. Ще поддържаме връзка. — Още една пауза и после гласът й стана решителен и гневен. — Веднага щом имам сили… Леш е мой. Ясна ли съм? Никой, освен мен, да не го ликвидира.
Съобщението свърши. Джон отново натисна четири и го прослуша още веднъж. След втория път върна телефона на Рив и срещна аметистовия му поглед. Беше наясно, че Рив е бил около Хекс в продължение на много години. Знаеше, че са имали не само общи преживявания, но ги свързваше и симпатската им кръв, което правеше нещата различни. Беше наясно, че той е по-възрастен и по-мъдър от него самия. Но когато въпросът опираше до Хекс, те бяха на равна нога.
— Къде би могла да отиде? — изписа той.
Куин преведе, а Рив кимна.
— Има ловна хижа на около двайсет и пет километра на север от тук, в близост до река Хъдсън. Мисля, че е там. Така би имала достъп до сигурен телефон. Ще се отправя натам сам след падането на нощта. Освен ако ти не се присъединиш към мен.
Никой не изглеждаше изненадан от предложението… И тогава Джон осъзна, че тайната му очевидно е излязла наяве. След начина, по който се беше държал в онази спалня… да не говорим как беше разкъсал лесъра… Всички бяха разбрали за чувствата му към Хекс.
Именно по тази причина се беше появила цялата група. Те признаваха статуса му и му отдаваха значимото. Правата на обвързаните вампири се уважаваха, щом опреше до техните жени.
Джон хвърли поглед на Куин и изписа:
— Кажи му, че ще отида.
След като приятелят му преведе, Рив кимна и се обърна към Рот.
— Ще отида само с него и с никой друг. Не може да вземе Куин. Ще имаме достатъчно ядове с нея, задето сме се появили, без да предупредим.
Рот се намръщи.
— По дяволите, Рив…
— Тя е способна на всичко. И преди сме минавали през това. Ако някой друг се появи, ще изчезне и повече няма да се обади. А Джон… Той и бездруго ще ме последва. Нали, синко? Би се отървал от Куин и така или иначе би ме последвал.
Джон побърза да кимне. Куин изруга като каруцар, а Рот поклати глава.
— Защо изобщо ти го дадох като аструкс… — Настъпи напрегнато мълчание и кралят измери с поглед Джон и Рив. После процеди: — Добре… Ще те пусна да излезеш без охрана само този единствен път, но не влизай в схватка с врага. Отивате до хижата и никъде другаде, а после ще се върнеш за Куин, преди да излезеш да се биеш. Ясно ли е?
Джон кимна и тръгна към банята си.
— Десет минути — обяви Рив. — Имаш десет минути и тръгваме.
Джон беше готов след четири и се озова във фоайето на долния етаж след шест. Беше напълно въоръжен, както се полагаше по протокол, и облечен с кожени дрехи за защита. И по-важното, беше изпълнен с живот до степен на лудост, а кръвта кипеше във вените му.
Докато крачеше из фоайето, чувстваше погледите, вперени в него. От билярдната зала. От трапезарията. От балкона на втория етаж. Безмълвни устни, но очи, забелязващи всичко.
Братята и останалите членове на домакинството очевидно бяха смаяни от връзката му с Хекс и той можеше да ги разбере. Изненада! Беше се свързал с жена-_симпат_.
Но никой не избираше в кого да се влюби… нито можеше да промени факта, че някой не отвръща на любовта му.
Боже, не че това имаше някакво значение. Тя беше жива!
Ривендж слезе по главното стълбище, а червеният му бастун се опираше на стъпалата всеки път, когато повдигнеше десния си крак. Не беше облечен за битка, а да му е топло. Под дългото до земята палто от норки се показваха само скъпите обувки и маншетите на елегантния му черен костюм.