Първата глътка бе… преобразяваща. Кръвта му беше така чиста, че предизвика пожар в устата и гърлото й… И този пламък изпълни цялото й тяло, затопли я и я върна към живота. Спаси я. Тя лакомо взимаше от него, за да живее и с всяка глътка животът я изпълваше все повече и повече, всяко засмукване беше компасът, нужен й, за да намери пътя към дома.
А той даваше без очаквания, без каквито и да било надежди, без объркващи емоции. А това й причини болка въпреки безумното състояние, в което се намираше. Беше разбила сърцето му напълно и безвъзвратно. Не му беше останало нищо, което да му даде надежда. Но него не беше успяла да пречупи… И това я караше да го уважава повече от всичко друго.
Докато се хранеше, времето отлиташе във вечността, а кръвта му се стичаше в гърлото й. Когато най-накрая се почувства заситена, освободи китката му и облиза двете дупчици, за да ги затвори.
Скоро след това започна треперенето. Първо се разтресоха ръцете и краката й, а тялото й бързо ги последва. Неконтролируемият тремор накара зъбите й да тракат, разбърка мозъка и замъгли зрението й, докато накрая се почувства като самотен чорап, захвърлен в сушилня за дрехи.
Насред цялото това треперене забеляза, че Джон извади мобилния телефон от якето си.
Опита се да го дръпне за тениската.
— Ннне, ннедддей.
Той пренебрегна протестите й и започна да пише съобщение.
— Мммайната ти — изпъшка тя.
Когато Джон затвори телефона, тя каза:
— Ако се опиташ да ммме заввведеш при Хххавърс, ннняма да стане. — Ужасът й от клиники и медицински процедури я караше да губи самообладание, а благодарение на него сега тя имаше сили да предприеме нещо, щом изпаднеше в паника. А това щеше да бъде страхотна гледка.
Джон извади бележник и написа нещо. Обърна го към нея, а миг по-късно излезе и тя можеше единствено да затвори очи при звука от хлопването на вратата.
Разтвори устни и задиша през устата, като се зачуди дали ще успее да събере достатъчно сили да стане, да се облече и да излезе, преди Джон да се е върнал, за да осъществи гениалната си идея. След бърза проверка й стана ясно, че отговорът е „не“. Щом не можеше да вдигне глава и да я задържи над възглавницата за повече от секунда и половина, нямаше как да застане във вертикално положение.
На Джон не му отне много време да се върне с доктор Джейн, личен лекар на Братството на черния кинжал. Призрачната жена носеше със себе си черна чанта и излъчваше компетентност, която Хекс оценяваше, но изключително много държеше тя да не бъде прилагана по отношение на нея. Доктор Джейн се приближи и остави нещата си на пода. Бялата й престилка, както и панталонът бяха триизмерни, но лицето и ръцете й бяха полупрозрачни.
Това се промени, когато тя седна на ръба на леглото. Всичко у нея стана материално и ръката, която положи върху тази на Хекс, беше топла и плътна. Но дори и състрадателната лекарка накара кожата на Хекс да настръхне. Наистина не желаеше да я докосват.
Когато добрата доктор Джейн отмести ръката си, Хекс имаше чувството, че тя беше наясно с това.
— Преди да ме отпратиш, трябва да си наясно с няколко неща. Първо, няма да разкрия местонахождението ти пред никого и няма да споделям с никого казаното ми от теб или онова, което ще науча сама. Ще се наложи да докладвам на Рот, че съм те прегледала, но всички медицински факти засягат само теб и единствено теб.
Звучеше добре. На теория. Но тя не искаше докторката близо до себе си с каквото и да се намираше в онази черна чанта.
Доктор Джейн продължи.
— Второ, не знам абсолютно нищо за симпатите. Така че, ако са налице анатомична разлика или нещо характерно за вида ти… възможно е да не знам как да те лекувам. Въпреки това ще ми позволиш ли да те прегледам?
Хекс прочисти гърло.
— Не искам ддда бъда преглеждана.
— Да, Джон го спомена. Но си преживяла тежка травма…
— Не бббеше толкова зле. — Джон стоеше в ъгъла и тя усети емоционалната му реакция, която предизвикаха думите й, но нямаше сили да разнищва чувствата му. — И сссъм добре…
— Тогава мисли за прегледа като за обикновен контролен преглед.
— Имам ли ввид на някой, кккойто е в настроение зза това?
Доктор Джейн присви зелените си очи.
— Имаш вид на бита. На лишавана от храна и сън. Освен ако не се опитваш да ме убедиш, че лилавото на рамото ти е грим. А може би торбичките под очите ти само ми се привиждат?
Хекс познаваше и други, които не приемаха „не“ за отговор. Беше работила с Рив в продължение на години. И ако се съдеше по решителния тон на лекарката, беше повече от ясно, че не възнамерява да си тръгне, докато не постигне своето.