— Значи неговият дух наистина е тук.
— Духовете не съществуват. — Грег отново се обърна към гледката, разкриваща се през прозореца. — Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всички.
— Този съществува.
— И ме събуди в един през нощта, за да ми го кажеш?
Лош ход от нейна страна. Предишната нощ почти не бяха спали, а той беше прекарал деня на телефона в разговори с Лос Анджелис. Беше легнал само преди час, убеден, че няма да може да заспи, но тялото му имаше различни планове.
Или пък съзнанието му му казваше да се откаже, защото нещата тук не вървяха добре. Икономът не желаеше да промени мнението си и да им даде разрешение за запис. И двата опита на Грег бяха безуспешни. Молбата му, отправена по време на закуската, беше отхвърлена любезно, а тази по време на вечерята — напълно пренебрегната. Междувременно бяха заснели добър материал, който той вече бе изпратил. Благодарение на впечатляващите кадри, заснети от тях, без да бъдат забелязани, шефът му беше дал зелена светлина да смени мястото на снимки за специалното им издание… но го притискаха за предварителен материал, който да рекламират.
А това можеше да се случи само след като икономът омекнеше.
— Хей — извика Холи. — Слушаш ли ме?
— Какво?
— Искам да си тръгна.
Той се намръщи, като си помисли, че тя нямаше достатъчно мозък, за да се уплаши от нещо, освен ако не е огромен камион с нейното име, изписано на предната броня.
— Къде?
— Обратно в Ел Ей.
Той едва не подскочи.
— В Ел Ей? Шегуваш ли се? Това няма как да стане. Освен ако не решиш да се самоизпратиш по самолета като багаж. Тук имаме работа за вършене.
Което, предвид настройката на иконома, включваше много убеждаване и молби. А това беше задача на Холи. И всъщност, ако наистина беше уплашена, това би било предимство. Можеше да използва този коз пред него. Обикновено мъжете реагираха добре на такива неща… Особено истинските джентълмени, на които рицарството им беше в кръвта.
— Аз наистина… — Холи придърпа яката на халата си по-високо около шията си… така че предната му част се изпъна още повече над твърдите й зърна. — Умирам от страх.
Хм. Ако това беше трик, за да го вкара в леглото… той не беше толкова уморен.
— Ела тук.
Той протегна ръце и когато тя се приближи и притисна тялото си към неговото, той се усмихна, загледан над главата й. Боже, миришеше прекрасно. Не на обичайния си парфюм с аромат на цветя, а нещо по-наситено. Прекрасно.
— Скъпа, знаеш, че трябва да останеш с нас. Имам нужда от твоя чар.
Навън испанският мъх се вееше от вятъра, на лунната светлина изглеждаше като шифон и създаваше усещането, че дърветата са покрити с воал.
— Нещо тук не е наред — произнесе тя с уста, притисната към гърдите му.
На ливадата отвън една самотна фигура се движеше бавно. Очевидно Стан беше излязъл да изпуши дозата си трева.
Грег поклати глава.
— Единственото, което не е наред, е този иконом. Не искаш ли да бъдеш известна? Специалното издание оттук ще ти отвори вратите. Може да си следващата водеща на „Да танцуваме със звездите“. Или на „Биг брадър“. — Усети, че е спечелил вниманието й, защото тялото й се отпусна и за да я предразположи още повече, той потърка гърба й. — Браво на моето момиче. — Наблюдаваше как Стан се движи с ръце в джобовете. Главата му беше обърната в противоположна на къщата посока, а вятърът развяваше косата му. Още няколко метра и лунната светлина щеше да го обгърне, когато излезеше изпод дърветата. — Искам да останеш тук с мен. Както вече казах, ти по-добре от всички знаеш, че тези истории за духове са просто плод на скърцащи дъски. Имаме работа само защото хората искат да вярват в страховити небивалици.
Точно в този миг някой се изкачи по стълбите, а тихите му стъпки бяха придружени със скърцане и пукот на дървото, които пронизаха тишината.
— От това ли се боиш? Някое и друго потропване в нощта? — попита той и я отдръпна от себе си, за да я погледне в очите. Сочните й устни извикваха прекрасни спомени и той плъзна палец по тях, като се зачуди дали не си е инжектирала още малко силикон в тях. Изглеждаха изключително пухкави и красиви.
— Не… — прошепна тя. — Не е това.
— Тогава защо мислиш, че има дух?
На вратата се почука, а гласът на Стан прозвуча приглушено.
— Чукате ли се или мога да си лягам?