— По дяволите. Сутринта ще се обадя в Атланта и ще им кажа, че отново са на дневен ред. Няма да допусна да останем някъде, където не си в безопасност.
— Боже, искам да кажа, много рицарска постъпка от твоя страна, но… Не знам. Всичко е така нереално и започвам да се чудя дали на сутринта няма да се чувствам по-добре. Наистина съм объркана… Беше странно. — Пръстите й се плъзнаха към слепоочията й и започнаха да ги масажират, като че имаше главоболие. — Бих казала, че исках да се случи точно по начина, по който и стана…
— Вратата ти беше ли заключена? — Искаше отговор на въпросите си, но не желаеше да слуша за великите изяви на призрака.
— Винаги заключвам вратите на хотелските стаи, преди да вляза под душа.
— Прозорците?
— Бяха затворени. Предполагам, че са заключени. Не знам.
— Тази нощ остани при мен. Тук си в безопасност.
И то не само защото в момента не възнамеряваше да я сваля. Имаше пистолет у себе си. Винаги го носеше. При това беше легален и той знаеше как да го използва. Преди време, когато се случваше хората да бъдат нападани в задръстванията на Ел Ей, той се беше въоръжил.
Двамата се изтегнаха на леглото.
— Ще оставя лампите запалени.
— Всичко е наред. Само заключи вратата.
Той кимна и стана от леглото, заключи бравата и сложи веригата, а после бързо огледа прозорците. Когато отново легна, тя се намести на рамото му и въздъхна. Той се протегна, измъкна одеялото изпод краката си, зави и двама им, угаси лампата и се отпусна на възглавницата. Замисли се за онзи мъж и почти изръмжа разгневено. Или беше някой местен, притежаващ резервен ключ, или някой от персонала знаеше как да обработи ключалката.
В случай че изобщо нещо се беше случило. В което тя изглеждаше все по-малко убедена…
Както и да е. На сутринта щяха да си тръгнат и точка по въпроса. Той се намръщи в тъмнината.
— Холи?
— Да?
— Защо помисли, че е бил Ратбун?
Тя се прозя широко.
— Защото изглеждаше точно като на портрета в дневната.
27.
В кабинета за прегледи на подземната клиника Джон стоеше пред Хекс и се чувстваше напълно неспособен да й помогне. Тя седеше върху стоманената маса и крещеше, с ръце, вкопчени в чаршафите, с изкривено лице, широко отворена уста и стичащи се яркочервени сълзи по бялата й кожа… А той не можеше да направи нищо.
Знаеше в какво състояние се намира тя. Беше наясно, че не може да достигне до дъното на бездната, в която бе пропаднала.
Той самият се беше озовавал там. Отлично знаеше какво е да се спънеш и да се проснеш по лице, а после да изпаднеш в агония от тежкия удар… Въпреки че тялото ти дори не е помръднало.
Единствената разлика се състоеше в това, че тя имаше глас и можеше да даде криле на болката си. Ушите му пищяха, а сърцето му се късаше заради нея, но той устояваше на бушуващия вихър, който тя бе отприщила. Търпелив свидетел на случващото се, той я слушаше и стоеше до нея, защото това беше всичко, което можеш да направиш за някой, стигнал до ръба.
Но го болеше ужасно, да гледа как тя страда. Болеше го и го правеше още по-решителен, а образът на Леш придобиваше все по-ясни очертания в главата му, подобно на призрак, приемащ материално измерение. Докато тя крещеше и крещеше, той се кълнеше да отмъсти за нея с такава убеденост, че сърцето му вече не помпаше кръв, а потребност за разплата.
И тогава Хекс пое няколко големи глътки въздух. И още няколко.
— Мисля, че приключих — произнесе тя.
Джон изчака малко, за да се убеди. Когато Хекс кимна, той извади бележника си и започна да пише бързо. Показа й изписаната страница, а очите й пробягаха по нея, но й отне известно време, преди да схване същността.
— Може ли първо да си измия лицето?
Той кимна и отиде до умивалника от неръждаема стомана. Пусна студената вода и взе чиста кърпа от купчината встрани, навлажни я и се върна обратно при нея. Тя протегна ръце и Джон постави мокрия плат върху дланите й, като я наблюдаваше как бавно започна да я притиска към лицето си. Беше му трудно да я гледа така немощна и се замисли за това каква я беше познавал винаги — силна, могъща, безкомпромисна.
Косата й беше пораснала и беше започнала да се къдри по краищата, което означаваше, че ако я пуснеше дълга, щеше да стане на вълни. Боже, искаше да докосне мекотата й.
Той плъзна очи към другия край на масата и изведнъж очите му се отвориха широко. Чаршафът се беше измъкнал изпод нея… И върху кърпата, която беше увита около бедрата й, имаше тъмно петно. Той пое дълбоко въздух и усети мириса на прясна кръв. Изненада се, че не го бе доловил преди. Но пък вниманието му беше ангажирано с други неща. О… боже. Тя кървеше…