Новината за смъртта на Уелси беше трагична… Но после Тор беше научил точно как се бе случило. Не беше починала, защото бе бременна с първото им дете, а защото кръвта й бе пролята от лесър. Беше я убил. Беше му я отнел заедно с бебето им.
Това беше причинило пукнатините по стената.
Джон се приближи и прокара пръсти по фините резки в бетона. Тор се беше разгневил до такава степен, че буквално беше избухнал като супернова, а емоционалното претоварване го беше накарало да се дематериализира на неизвестно място. Джон така и не беше научил къде беше отишъл.
Усещането, че е наблюдаван, го накара да вдигне глава. От другата страна на стъклената врата беше Тор, просто стоеше и се взираше в него.
Погледите им се срещнаха, те стояха един срещу друг като равностоен вампир пред вампир, а не като по-млад пред по-стар. Джон вече бе пораснал. И както при много други неща, в тази ситуация нямаше връщане назад.
— Джон? — Гласът на доктор Джейн прозвуча от другия край на коридора и той се обърна, а после се затича към нея.
— Как е тя? Какво стана?
— Ще се оправи. Събужда се от упойката. Ще трябва да остане на легло поне още шест часа. Научих, че се е хранила от теб. — Джон й показа китката си и лекарката кимна. — Добре. Ще съм ти благодарна, ако останеш, в случай че има нужда отново да го направи.
Като че той би отишъл някъде.
Когато Джон влезе на пръсти в кабинета, за да не обезпокои Хекс, тя не беше там.
— Преместихме я в другата стая — поясни Ви.
Преди да отиде до намиращата се в далечния край на помещението врата, той огледа останките от операцията на Хекс. На пода имаше плашещо количество кървави марли. На операционната маса имаше още кръв. Чаршафът и кърпата, в които я бяха увили, сега бяха захвърлени на една страна.
Толкова много кръв. Все прясна.
Джон изсвири силно, за да привлече вниманието на Ви.
— Някой може ли да ми каже какво се е случило, по дяволите?
— Можеш да разговаряш за това с нея. — Братът извади оранжева торба за биологични отпадъци и започна да събира използваните марли, а после спря за кратко, но не погледна Джон в очите. — Ще се оправи.
Това беше мигът, в който Джон осъзна истината.
Колкото и зле да си беше мислил, че е пострадала, всъщност е било още по-зле. Много по-зле.
Обикновено при наранявания по време на битка информацията беше съобщавана на заинтересованите без колебания. Счупена бедрена кост, натрошени ребра, прободни рани. Но в случая жертвата беше жена, прегледът беше направен без мъжко присъствие и никой не обелваше и дума за направената операция.
Само защото лесърите бяха импотентни, това не значеше, че не могат да причинят други неща на…
Хладният полъх, преминал през операционната, накара Ви отново да вдигне глава.
— Един съвет, Джон. Ако бях на твое място, бих запазил предположенията си за себе си. В случай че искаш да видиш сметката на Леш. Няма смисъл Рив и сенките, при цялото ми уважение към тях, да ти отнемат онова, което се полага на теб.
Боже, братът наистина беше свестен тип, помисли си Джон.
Той кимна веднъж и се запъти към стаята на Хекс, като си каза, че въпросните мъже не бяха единствената причина да пази тайната. Хекс също нямаше нужда да научава какво се канеше да предприеме.
Хекс имаше чувството, че в матката й е паркиран автобус. Напрежението беше толкова голямо, че тя надигна глава и погледна надолу, за да провери дали не се беше разраснала до размерите на гараж. Не. Коремът й беше плосък както винаги.
Отпусна глава назад.
Струваше й се невероятно къде се намира. Действително беше претърпяла операция, сега лежеше на легло, а всичките й крайници все още си бяха по местата… И разкъсването в матката й беше зашито. Когато беше попаднала в хватката на паниката си, не беше могла да различи приятел от враг. Докато се бе намирала в умопомраченото си състояние, тя чувстваше, че не е на сигурно място, макар да беше заобиколена от познати лица, на които можеше да вярва.
Сега, когато всичко беше минало, фактът, че беше невредима и в добро състояние предизвикваше у нея странен прилив на ендорфин.