Джон вдигна ръка към лицето си, а тя се усмихна леко.
— Да, докоснах лицето ти.
Мили боже…
— Как?
— Не съм сигурна как точно го прави. Но именно така успя да ме отвлече. Всички бяхме в пещерата на колонията, където държаха Рив. Симпатите бяха дошли и тогава Леш ме хвана… Случи се така бързо. Изведнъж вече не стоях на краката си, а бях влачена навън, но не можех да се съпротивлявам и никой не можеше да ме чуе. Нещо като силово поле е. Ако се намираш вътре и се опиташ да го пробиеш, ударът е мигновен и болезнен… Но не е само това. Бариерата притежава и еластичност. — Тя вдигна длан и направи жест, сякаш притискаше въздуха пред себе си. — Като някакъв вид материя е. Но странното е, че в същото пространство могат да се движат и други. Както когато дойде ти.
Джон осъзнаваше смътно, че ръцете го болят. Погледна надолу и видя, че ги е стегнал в юмруци, а ръбовете на бележника се впиваха в плътта му. Както и химикалката, с която беше писал. Обърна нова страница и надраска бързо: „Иска ми се да знаех, че си там. Щях да направя нещо. Кълна се, че не знаех“.
Когато прочете написаното, тя се протегна и положи длан върху ръката му.
— Знам. Вината не е твоя.
Със сигурност не изглеждаше така от негова гледна точка. Да се намира точно до нея и да няма представа, че тя… О, по дяволите!
Започна да пише бързо и после й показа написаното.
„Той върна ли се? След като ние бяхме там.“
Когато Хекс поклати глава, сърцето му започна да бие отново.
— Мина с колата, но не влезе в къщата.
— Как се спаси? — изписа с пръсти, без да се замисли. Докато той ровеше в бележника за чиста страница, тя каза:
— Как успях да изляза ли? — Той кимна, а тя се засмя. — Ще трябва да ме научиш на езика на знаците.
Той примигна, а после произнесе с устни:
— Добре.
— И не се тревожи. Аз уча бързо. — Тя пое дълбоко въздух. — Бариерата беше достатъчно силна, че да ме държи вътре от мига, в който ме отвлече. Но после вие дойдохте и си тръгнахте и… — Хекс се намръщи. — Ти ли подреди така онзи лесър на долния етаж?
Кучешките му зъби се подадоха от устата и той изрече беззвучно:
— По дяволите, да.
Леката й усмивка беше смъртоносна като кинжал.
— Добра работа. Чух всичко. Както и да е, след като настъпи тишина, осъзнах, че трябва да се измъкна или ще…
Умреш, помисли си той. Заради стореното от него в кухнята.
— Така че бях…
Той вдигна ръка, за да я спре, а после бързо написа нещо. Когато й показа думите, тя се намръщи и после поклати глава.
— О, разбира се, че не би направил такова нещо, ако знаеше, че съм там. Но не си знаел. И ако се съди по звуците, било ти е невъзможно да се спреш. Повярвай ми, аз съм последната, на която трябва да се извиняваш, задето си разфасовал един от онези мръсници.
Самата истина, но все още го обливаше студена пот, като си помислеше, че я е поставил в опасност.
Тя отново пое голяма глътка въздух.
— Така че след като си тръгнахте, установих, че бариерата отслабва и когато успях да разбия стъклото с юмрук, знаех, че имам шанс. — Тя вдигна едната си ръка и огледа кокалчетата. — В крайна сметка опитах, като се засилих и със спринт преминах през вратата на спалнята. Предположих, че ще се нуждая от допълнителна засилка и се оказах права. — Хекс се размърда в леглото и потрепна от болка. — Мисля, че именно тогава получих това вътрешно разкъсване. Пострадах доста зле при сблъсъка… Като че пробих с тялото си бетонен блок. Освен това се ударих и в стената на коридора.
Изкушението да й повярва, че синините по тялото й са резултат от бягството й, беше голямо. Но той познаваше Леш. Беше се сблъсквал с жестокостта му прекалено много пъти и беше наясно, че тя е изтърпяла много мъчения, причинени й от копелето.
— Затова се наложи операцията.
Съобщението беше направено със спокоен и ясен глас. Бедата беше, че не погледна Джон в очите.
Той обърна нова страница, изписа две думи с главни букви и накрая добави въпросителна. Когато обърна бележника към нея, тя едва хвърли поглед към написаното.
„НАИСТИНА ЛИ?“
Погледът на металносивите й очи се насочи към далечния ъгъл на помещението.