— Възможно е нараняването да е резултат от постоянните ми битки с него, но не бях имала кървене, преди да избягам, така че… Причината трябва да е тази.
Джон въздъхна и се замисли за петната и драскотините по стените, които бе видял в онази стая. Това, което написа, му причини болка.
След като прочете бележката, изражението й стана студено и затворено. Като че пред него стоеше непозната. Той хвърли поглед надолу към думите си.
„Колко зле беше?“
Не трябваше да пита, помисли си той. Беше видял колко тежко е състоянието й. Беше чул крясъците й и беше стоял до нея по време на нервния й срив. Какво повече му беше нужно да знае?
Тъкмо изписваше „съжалявам“, когато тя заговори с изтънял, пресекващ глас.
— Беше… поносимо. Искам да кажа…
Погледът му се закова в профила й и се опита да й внуши да продължи. Тя се прокашля.
— Не вярвам в самозаблудите. Те не помагат с нищо. Бях наясно, че ако не успеех да се измъкна, много скоро щях да умра. — Тя бавно поклати глава върху бялата възглавница. — Ставах все по-слаба заради липсата на кръв и постоянните боеве. Работата беше там, че се бях примирила със смъртта. И все още е така. Тя не е нищо друго освен процес, макар и болезнен. Но веднъж свърши ли се, вече всичко е наред, защото не съществуваш и е сложен край на всички гадости.
Фактът, че тя беше така вяла, го накара да се чувства неспокоен и му се наложи да са намести на малкия стол, за да не започне отново да крачи наоколо.
— Колко зле беше ли? — промърмори тя. — Аз съм боец по природа. Така че в известен смисъл не беше нещо особено. Не беше нещо, с което да не мога да се справя. Имам предвид, че съм издръжлива. В операционната си изпуснах нервите, защото не понасям медицинско оборудване, а не заради Леш.
Заради случилото се в миналото й, помисли си Джон.
— Ще ти кажа следното. — Очите й се приковаха в неговите и пламъкът в тях го накара да потръпне. — Какво би направило изживяването неизразимо ужасно? Какво би превърнало последните три седмици в нещо напълно непоносимо? Това би се случило, ако не го убия… Ето с това не бих могла да се примиря.
Обвързаният вампир у него изплува на повърхността и нададе рев. Той се зачуди дали тя беше наясно, че не би могъл да я остави сама да се разправи с мръсника. Мъжете защитаваха жените си. Такива бяха природните закони, ако притежаваш пенис и комплект топки.
А и мисълта тя да се приближи до онзи тип го докарваше до пълна лудост. Леш вече я беше отвлякъл веднъж. Ами ако пак приложеше същия трик? Нямаше да имат втори шанс да си я върнат. Нямаше начин.
— Е — продължи тя, — аз се разкрих пред теб. Сега е твой ред.
Да. Добре.
Сега беше негов ред да се взира в далечния ъгъл. Мили боже. Откъде да започне?
Той отвори бележника си на чиста страница, опря писеца на химикалката в листа и… върху него не се появи нищо. Проблемът беше, че имаше прекалено много за писане, прекалено много за казване, а не беше ли това депресиращо до крайност? Рязко почукване на вратата накара и двамата да извърнат глави.
— По дяволите — изсумтя тя под нос. — Дайте ни още малко време!
Мисълта, че от другата страна на вратата чакаше някой, не го предразположи особено към споделяне. Това, съчетано с бариерата в общуването им и присъщия му инстинкт да прикрива миналото си, накара главата му да забучи.
— Който и да е, може да виси отвън цяла нощ и цял ден, ако зависи от мен. — Тя приглади одеялото върху корема си. — Предпочитам да чуя какво ще ми разкажеш.
Интересно, че именно тази реплика отключи блокадата му и той започна да пише бързо.
„Ще е по-лесно, ако ти покажа.“
Тя сключи вежди, когато прочете изречението, а после кимна.
— Добре. Кога?
„Утре вечер, стига да имаш разрешение да си тръгнеш оттук.“
— Срещата е уговорена. — Тя вдигна ръка и докосна леко неговата. — Искам да знаеш…
Ново почукване накара и двамата да изругаят.
— Нужна ни е още една минута! — сърдито се провикна тя, преди отново да насочи вниманието си към него. — Искам да знаеш… че можеш да ми се довериш.
Джон прикова поглед в нейния и мигновено бе катапултиран в друго измерение на своето съществуване. Може и да беше раят. Кой да знае и кого го бе грижа. Наясно беше единствено, че в този момент съществуват само те двамата. Останалата част от света бе потънала в мъгла.
„Възможно ли бе да се влюбиш в някого два пъти?“, помисли си той разсеяно.