Блей отиде до гардероба и извади риза и панталон. Точно се обърна, готов да се върне в банята, когато Куин отдели устни от вената на Лейла.
Издаде стон на задоволство и близна с език раните, направени от зъбите му. Върху езика му проблесна нещо и Блей повдигна вежди. Пиърсингът беше нов и той се почуди кой му го беше направил. Вероятно Вишъс. Двамата прекарваха много време заедно и именно така бяха успели да се сдобият с мастилото за татуировката на Джон… Куин беше задигнал шишенцето.
Куин плъзна език по кожата на Избраницата, а металът проблясваше при всяко движение.
— Благодаря, Лейла. Много си мила с нас.
Той бързо й се усмихна, после спусна крака от леглото, като очевидно се канеше да напусне стаята. Лейла от своя страна не помръдна от мястото си, а само сведе глава и закова поглед в скута си… Не, в китките си, които се подаваха от широките ръкави на робата й. Тя се олюля, а Блей се намръщи.
— Лейла? — извика и се приближи към нея. — Добре ли си?
Куин заобиколи леглото.
— Лейла? Какво става?
Сега те бяха коленичили.
— Прекалихме ли? — попита Блей, а Куин се намести пред нея и й предложи китката си.
— Нахрани се от мен.
По дяволите, тя беше хранила Джон предишната вечер, а сега и тях. Може би бе прекалено скоро. В светлозелените очи на Избраницата, които се взираха в лицето на Куин, нямаше никакво замайване, а само тъга и копнеж, таен там прекалено дълго. Куин се отдръпна.
— Какво съм направил?
— Нищо — изрече тя задавено. — Ако ме извините, ще се върна в Светилището.
Лейла понечи да се изправи, но Куин я хвана за ръката и я принуди да седне обратно.
— Лейла, какво става?
Боже, този негов глас. Толкова спокоен и мил. И ръката му беше нежна, когато се протегна и хвана брадичката й, за да я накара до го погледне в очите.
— Не мога да говоря за това.
— Напротив, можеш. — Куин кимна по посока на Блей. — Ние двамата ще запазим тайната ти.
Избраницата пое дълбоко въздух и последвалата въздишка показваше, че се предава, сякаш бе на края на силите си.
— Наистина ли? Ще запазите мълчание?
— Да. Блей?
— Да, задължително. — Той положи длан върху гърдите си. — Кълна се. Ще направим всичко, за да ти помогнем. Всичко.
Тя погледна към Куин и прикова очи в неговите.
— Видът ми не създава ли радост за очите ви, господарю? — Той се намръщи, а тя посочи първо към скулите си, а после към челото. — Може би се отклонявам от идеала ви за красота и това ме прави…
— Боже, не. Какви ги говориш? Красива си.
— Тогава… Защо оставам непожелана?
— Не разбирам… Постоянно те викаме. Аз, Блей и Джон. А също Рейдж и Ви. Всички молим теб заради твоята…
— Никой от вас не ме използва за друго освен да се храни от мен.
Блей се изправи и заотстъпва назад, докато не се блъсна в канапето и не се озова седнал на него. Задните му части отскочиха от възглавниците, а изражението върху лицето на Куин почти го накара да се разсмее. Никога не го бяха сварвали така неподготвен. До голяма степен причината беше в това, че през сравнително краткия си живот той беше видял твърде много. И по собствен избор, и поради тежката си съдба. Друга причина беше характерът му. Той се справяше във всякакви ситуации. Очевидно с изключение на тази. Куин изглеждаше, сякаш са го ударили по тила с щека за билярд.
— Аз… — Куин прочисти гърло. — Аз… аз… — Още нещо, което се случваше за първи път. Заекването.
Лейла прекъсна мълчанието.
— Служа на мъжете и братята в тази къща с гордост. Давам, без да получавам нищо в замяна, защото така съм научена и това ми доставя радост. Но ви казах това, защото ме попитахте… и чувствах, че трябва да го направя. Винаги, когато се върна в Светилището или в дома на Примейла, се чувствам напълно празна. До такава степен, че премислям дали да не престана. Това е самата истина… — Тя поклати глава. — Не мога да продължавам така, макар и никога да не съм познавала друг живот… Сърцето ми не може да го понесе.
Куин отпусна ръце и потърка бедрата си.
— Искаш ли… Би ли искала да продължиш, ако можеше?
— Разбира се. — Тонът й беше уверен и непоколебим. — Горда съм да бъда в услуга.
Сега ръката на Куин се зарови в гъстата му черна коса.
— Какво е нужно… за да се почувстваш удовлетворена?
Беше като да наблюдаваш влакова катастрофа. Блей си каза, че би трябвало да напусне стаята, но не можеше да помръдне. Искаше да стане свидетел на стълкновението. И, естествено, блестящата руменина на Лейла я направи още по-красива. После прекрасните й плътни устни се разтвориха. Затвориха се. Разтвориха се… И отново се затвориха.