Тя навлажни с език устните си.
— С какво толкова притеснявам жлезите ти, Никълъс?
— Млъкни. — Стана, тъй като беше по-безопасно да разговаря с нея от разстояние. — Искам да въведем някои основни правила.
— Чудесно. — Фреди не успя да скрие нито веселото пламъче в очите си, нито широката усмивка. — И кои са те?
— Ще ти кажа. Междувременно, не забравяй, че сме колеги. Колеги — подчерта още веднъж, но прецени, че не е разумно да запечатат споразумението със стискане на ръцете. Не и когато знаеше, че трябва да докосне а след това да пусне нейните малки и невероятно чувствителни ръце. — И професионалисти — завърши решително Ник.
— Професионалисти — съгласи се тя. Наклони глава и бавно кръстоса крака, което го накара да впери поглед в стената зад нея. — Е, кога започваме работа… колега?
ШЕСТА ГЛАВА
Ник усещаше, че Фреди е разсеяна и не може да се съсредоточи в работата. През първите две седмици всичко вървеше относително гладко, но когато наближи времето да пристигнат родителите й за тържеството по случай годишнината на Надя и Юри, мислите й започнаха да блуждаят.
Всъщност той нямаше намерение да я мъмри сериозно, но когато забеляза как нервно прескача от тема на тема — например започваше с новата рецепта за телешко задушено на Рио, оттам преминаваше към лампата стил „ар деко“, която си бе купила за хола и накрая изстрелваше като скоропоговорка стиховете за първата сцена на второ действие, — вече му стана ясно, че така не можеше да продължава.
— Защо си губиш времето с мен, вместо да отидеш на пазар, а после на маникюристка? С една дума, заеми се с нещата, които наистина те интересуват.
Фреди го изгледа с празен поглед и за малко отново да си погледне часовника, но се въздържа. Семейството й щеше да пристигне най-много след три часа.
— Бас държа, че ако Стивън Зондхайм отсъства един следобед, животът на Бродуей не спира, нали?
Знаеше, че е права. И ако тя не беше предложила да си вземат почивка до края на деня, той сам щеше да го направи.
— Поели сме ангажимент. А аз се отнасям сериозно към задълженията си.
— И аз. Но става въпрос само за няколко часа.
— Няколко часа тук, няколко часа там. — Нарочно не я погледна в очите, докато слагаше на пианото нов лист нотна хартия. — Напоследък все имаш „много важна работа“ навън. — Взе запалената преди малко цигара и дълбоко пое дима. — Сигурно е много мъчително, когато работата пречи на светския ти живот.
Фреди си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Но изпитаното средство този път не помогна.
— Сигурно е не по-малко мъчително, когато прословутият ти талант ти пречи да се държиш като нормален човек.
Точно както бе очаквала, думите й го засегнаха дълбоко.
— Защо просто не си гледаш работата? Омръзна ми да те влача на гърба си.
Сега бе нейният ред да изсъска възмутена:
— Никой никога не ме е влачил на гърба си. Нали съм тук и се старая да работя?
— Да бе, като никога. — Ник захвърли цигарата в пепелника, без да я загаси. — Защо не си понапънеш малко мозъка? Цял ден тъпчем на едно място. Някои от нас не разчитат на парите на татко и са принудени сами да си изкарват прехраната.
— Не е честно.
— Но е вярно, моето момиче. Нямам нужда от либретист, който работи само когато има пролука в претоварения си от светски ангажименти график.
Фреди се завъртя на столчето и го изгледа възмутено.
— От три седмици работя без почивка наравно с теб.
— Да, освен когато си купуваш чаршафи, лампи или чакаш да ти докарат леглото.
Нарочно я дразнеше и тя го знаеше великолепно. Въпреки това се хвана.
— Нямаше да отсъствам, ако беше приел да работим в моя апартамент.
— Да бе, много умно предложение. Не мога да работя на оня шум и прахоляк, които вдига Юри, докато ти прави етажерките.
— Имам нужда от етажерки. — Фреди напразно се опитваше да обуздае гнева си. — И едва ли трябва да се чувствам виновна, че ми докараха леглото с три часа закъснение. Не забравяй, че точно тогава завърших песента на хора от второ действие.
— Казах ти, че има още работа по стиховете. — Без да й обръща повече внимание, Ник отново започна да свири.
— Много даже са си хубави.
— Но трябва да се преработят.
Тя въздъхна отчаяно, но реши да не слиза до неговото ниво и да прекрати това детинско заяждане.
— Добре, ще ги оправя. Само музиката да не беше толкова куха.
Това окончателно отприщи гнева му.
— Само не ми казвай, че музиката ти е виновна. Ако не можеш да се справиш, признай си. Сам ще си напиша стиховете.
— О, така ли? Понеже великолепно си служиш с думите. — От гласа й буквално капеше сарказъм, когато се надигна от стола. — Добре, лорд Байрън, чакам да видя стиховете ви.