За да стигне до кухнята, Ник ловко запрескача купчините вестници, дрехи и нотни листове, разхвърляни по пода. Метна папката на Фреди на плота до мивката и си напрегна мозъка, за да си спомни как се включваше кафеварката.
Всяка сутрин се чувстваше като парцал. Изобщо не беше от ранобудните.
След малко кафеварката весело забълбука. Ник отвори хладилника и с мътен поглед огледа съдържанието. В „Спускай платната“ не сервираха закуска и това беше единственото, което нямаше как да измоли от Рио, така че изборът не беше много богат. Видя кутия с мляко и се зарадва, но в следващия момент откри, че овесените ядки са свършили. Накрая се задоволи с парче шоколад.
Зареден с двойна порция кофеин, най-после се успокои, запали цигара и отвори папката.
Беше решил да отхвърли с презрение предложението на Фреди, щом заради него си бе позволила да го вдигне от леглото. Даже богатите момиченца от провинцията би трябвало да знаят, че баровете работят до късно. А тъй като Ник поемаше от брат си нощната смяна, рядко си лягаше преди три сутринта.
Прозя се мощно и небрежно разтвори папката. По масата се разпиляха акуратно напечатани нотни листове.
Ама че майтап, помисли си той. Хлапето наистина си е въобразило, че ще работим заедно. Ала добре познаваше Фреди и знаеше, че когато си науми нещо и с клин не можеш да й го избиеш от главата.
Безспорно, беше талантлива. Никога не би допуснал, че дъщерята на Спенсър Кимбъл няма да разбира от музика. Но и дума не можеше да става за съвместна работа. Вярно е, че с Лорей се бяха сработили много добре върху „Последната автобусна спирка“. Но Лорей не му беше роднина. И не миришеше на грях, увит в целофан.
Престани да мислиш за това, Лебек, нареди си той. Прокара ръка по рошавата си коса и напосоки посегна към един лист. Поне можеше да погледне как се справя с думите малката братовчедка.
А когато погледна, замислено сключи вежди. Музиката беше негова. Недовършена мелодия, която бе съчинил по време на едно гостуване в Западна Вирджиния. Сега си спомни, че докато свиреше на пианото в музикалния салон на голямата каменна къща, Фреди беше до него.
Дали беше миналото лято? — замисли се Ник. Или по-миналото? Не беше много отдавна, но още тогава бе забелязал колко е пораснала и се бе смутил от погледа на огромните й сиви очи.
Разтърси глава, потърка си брадичката и отново се задълбочи в музиката. Поизгладила е парчето, отбеляза мислено и му стана малко неприятно при мисълта, че някой си бе позволил да пипа неговата музика. И беше написала стихове — романтични любовни думи, които идеално пасваха на мелодията.
„Винаги само ти“ беше я озаглавила Фреди. Мелодията зазвуча в главата му. Ник остави недопитото кафе и отиде при пианото.
След няколко минути вече диктуваше по телефона съобщение за госпожица Фредерика Кимбъл, отседнала в хотел „Уолдорф“.
Фреди се прибра в хотела късно следобед, зачервена от удоволствие и натоварена с покупки. Беше прекарала един прекрасен ден — пазаруване, обяд с Рейчъл и Бес, и пак пазаруване. Стовари пликовете с покупките в антрето и отиде при телефона. По това време на деня повечето — ако не и всички — хора от семейството трябва да си бяха вкъщи. По примигването на телефонния секретар се досети, че имаше съобщение и тъкмо протягаше ръка, за да го прослуша, когато телефонът иззвъня.
— Ало?
— По дяволите, Фред, къде хойкаш цял ден?
Устните й трепнаха в усмивка, когато позна гласа на Ник.
— Здравей. Виждам, че вече си буден.
— Фред, ужасна си! Цял ден се опитвам да се свържа с теб. Вече смятах да се обадя на Алекс да те обяви за издирване. — Наистина се бе уплашил, че може да е нападната, ограбена, убита или отвлечена.
Тя застана на един крак, за да си разкопчае обувката.
— Ако му се беше обадил, щеше да разбереш, че част от деня прекарах с жена му — обядвахме заедно. Случило ли се е нещо?
— Дали се е случило нещо? Не, какво толкова може да се случи. — От слушалката направо капеше сарказъм. — Първо ме събуждаш в ранни зори…
— Минаваше десет — поправи го Фреди.
— След което изчезваш и цял ден никаква те няма — продължи той, без да обръща внимание на забележката. — Нали каза да ги се обадя?
— Да. — Тя затаи дъх. Добре, че по телефона Ник не можеше да види надеждата в погледа и. — Успя ли да хвърлиш око на песента, която ти оставих?
Той отвори уста, за да отговори, но се опомни и реши засега да действа по-сдържано.
— Да, погледнах я. — Всъщност беше прекарал часове пред пианото като отново и отново препрочиташе нотите. — Не е зле, особено моята част.
Въпреки че нямаше кой да я види, Фреди гордо вирна брадичка.