— Стана много по-добре, след като я оправих. — В тона и нямаше и следа от скромност. — А какво ще кажеш за стиховете?
В тях имаше всичко — от романтика до разюздана дързост и точно това го бе впечатлило най-много, колкото да не му се искаше да признае.
— Добро попадение, Фред.
— О, продължавай да ме ласкаеш.
— Добри са, разбра ли? — Въздъхна дълбоко. — Не зная какво очакваш от мен, но…
— Предлагам да го обсъдим на спокойствие. Свободен ли си довечера?
Ник имаше среща, но когато ставаше въпрос за музика, всичко останало минаваше на заден план.
— Мога да се освободя.
Тя повдигна вежди. „Интересно дали има предвид дежурството в бара — помисли си тя, или има среща с жена?“
— Чудесно. Каня те на вечеря. Ела в хотела около седем и половина.
— Виж, защо просто да не…
— Нали все едно трябва да се вечеря? Облечи си костюм и чудесно ще прекараме. До седем и половина. — Прехапа устни и затвори, преди да е успял да откаже.
Отпусна се в креслото, трепереща от вълнение. Значи имаше надежда да работят заедно, точно както беше планирала. Тогава защо беше толкова нервна? Правилно, повтори си мислено, няма причина да се притеснявам.
Съвсем скоро щеше да започне да ухажва мъжа, когото бе обичала през целия си живот. Знаеше, че ако нещата се объркат, тя щеше да остане унизена и с разбито сърце, а всичките й надежди и мечти — стъпкани в калта. Ала засега нямаше основания за тревога. За да се ободри, Фреди отново вдигна слушалката и набра Западна Вирджиния. Усмихна се щастливо, когато чу любимия глас. — Мама!
В седем и половина Ник влезе във фоайето на „Уолдорф“. Никак не беше щастлив, че е тук. Мразеше да носи костюм. Мразеше луксозните ресторанти и превзетото обслужване, което предлагаха. Ако Фреди не бе затворила толкова бързо, щеше да й предложи да се видят в бара, където също можеха да разговарят на спокойствие.
Наистина, след зашеметяващия успех на първия му мюзикъл на Бродуей, от време на време му се налагаше да участва в светски мероприятия, които изискваха официално облекло. Но не беше длъжен да ги харесва. Винаги бе искал само да композира и да изпълнява музика. Без разни превземки.
Хладнокръвно издържа погледа на портиера в лъскава униформа, който явно го взе за твърде подозрителен тип.
Прав е човечецът, помисли с чувство за хумор. Зак, Рейчъл и останалите от семейство Станисласки го бяха отървали от затвора и от перспективата да прекара живота си от другата страна на закона, но дълбоко в сърцето му продължаваше да живее самотното момче, което се бунтуваше срещу целия свят.
Преди десетина години Зак му беше подарил първото пиано. Ник още си опомняше колко бе шокиран от факта, че неговият доведен брат се бе досетил за несподелените му мечти. Не, Ник нищо не бе забравил. Никога нямаше да успее да се отплати на брат си, който не го изостави в най-трудния период от живота му.
Естествено, Ник се бе променил. Вече не си търсеше сам белята. Никога не би направил нещо, с което да посрами семейството, което го бе приело като равен. И все пак, винаги щеше да си остане Ник Лебек, бивш джебчия и самоук композитор, хулиган, който се запозна със своя обществен защитник Рейчъл Станисласки, докато беше зад решетките.
Един костюм не можеше да постави чак толкова рязка граница между минало и настояще.
Неволно си оправи вратовръзката. Рядко се замисляше за миналото. Нямаше смисъл. Но нещо у Фреди непрекъснато го караше да извършва мислени пътешествия във времето.
За пръв път я видя, когато беше на тринайсет години — приличаше на миниатюрна китайска кукла. Умна, сладка и наивна. Веднага я обикна. А и как да не я обича? Нали бяха братовчеди. Нищо, че вече е пораснала. Той пак беше с шест години по-голям от нея. И по-опитен.
Ала жената, която слезе от асансьора, изобщо не му приличаше на братовчедка. Господи, какво беше направило със себе си това момиче? Ник прибра ръце в джобовете си и я загледа със зяпнала уста как се приближава към него в къса рокличка с цвят на току-що узряла кайсия. Косата й бе прибрана нагоре и откриваше нежната шия и крехките рамене. На ушите й проблясваха обеци със скъпоценни камъни; в извивката на гърдите й уютно се бе сгушил сапфир с формата на сълза.
Ник знаеше, че това е само трик, с който жените привличат погледите на мъжете и ги карат да тръпнат от желание да ги докоснат.
Слава Богу, поне нямам намерение да я пипам, убедено помисли той и за по-голяма безопасност пъхна ръцете си още по-дълбоко в джобовете.
Фреди се изчерви, когато забеляза погледа му и той реши да се съсредоточи върху трапчинката на брадичката й, вместо да я зяпа в краката.