— Съзнавам, че ви поставям в затруднение, така че, ако някой повдигне въпроси за случилото се снощи, не се колебайте да го изпратите при мен. Решението беше лично мое и не бива вие да понасяте последствията.
— Благодарим ви, Ваше Височество — каза Луси.
Още от самото начало знаех, че прислужничките ми хранят дълбока преданост към Максън, но тази вечер проумявах, че тук не ставаше дума само за служебен дълг. Някога бях живяла с впечатлението, че с най-голяма лоялност в двореца се ползва кралят, но вече започвах да се съмнявам в това си заключение. Все по-често се уверявах, че хората предпочитаха сина му.
Може би не бях единствената, която възприемаше тактиката на крал Кларксън като варварска, а него самия — като жесток владетел. Може би не само бунтовниците очакваха с нетърпение коронясването на Максън. Може би съществуваха още мнозина, търсещи промяна.
Прислужничките ми се поклониха и ме оставиха насаме с Максън.
— Това пък какво беше? Откога те интересува как се казват?
Той въздъхна.
— Снощи, когато страж Леджър спомена името на Ан, а аз не знаех за кого ми говори… почувствах се така неловко. Не е ли редно по-добре от някой случаен страж да познавам хората, които се грижат за теб?
Не е толкова случаен.
— В интерес на истината, всички прислужнички клюкарстват по адрес на стражите. Нищо чудно и стражите да клюкарстват по техен адрес.
— Няма значение. С теб са по цял ден. Трябваше да науча имената им още преди месеци.
Усмихнах му се и понечих да стана, но той ме възпря видимо угрижен.
— Нищо ми няма, Максън — настоях аз, хващайки протегнатата му ръка.
— Снощи те простреляха, ако не ме лъже паметта. Съвсем нормално е да се тревожа за теб.
— Не беше истинска огнестрелна рана. Куршумът само ме е закачил.
— Въпреки това не можеш да очакваш, че току-така ще забравя приглушените ти писъци, докато Ан те шиеше. Ела, трябва да си почиваш повече.
Максън ме отведе до леглото и ме загърна под завивките, след което легна отгоре им с лице към мен. Зачаках да подхване темата за случилото се или да ме предупреди, че наближава моментът още една от нас да си отиде. Само че той не пророни и дума. Просто полежа до мен, милвайки косата ми с пръсти, плъзвайки връхчетата им по бузата ми от време на време.
Точно в онзи момент имах чувството, че светът започва и свършва с двама ни.
— Ако беше пострадала…
— Но не стана така.
Максън врътна очи, а гласът му придоби по-сериозен тон.
— Пострада, и още как! Върна се в двореца окървавена. Едва не те загубихме по улиците на града.
— Виж, Максън, не съжалявам за решението си — отвърнах в опит да го успокоя. — Исках да дойда с вас, да чуя всичко със собствените си уши. Пък и просто нямаше начин да те пусна сам.
— Не е за вярване колко неподготвени се оказахме; как ни хрумна да тръгнем в камион с герба на двореца, и то с толкова малко стражи? А бунтовниците вилнеят по улиците. Откога спряха да се крият? Откъде си набавят оръжия? Чувствам се в пълно неведение, изцяло безпомощен. С всеки изминал ден губя по малка частица от страната, която обичам. Едва не загубих и теб, а.
Максън се възпря и тревогата му се преобрази в нещо ново. Ръката му отново намери бузата ми.
— Снощи каза нещо. за любов.
Аз сведох поглед.
— Спомням си. — Опитах да укротя пламъка, който плъзваше по лицето ми.
— Странно е да си мислиш, че си казал нещо на глас, при положение че така и не си го изрекъл.
Аз се изкисках, чувствайки, че думите ще се излеят от устата му със следващия му дъх.
— Също така е странно да си мислиш, че си чул нещо, при положение че не си — каза той вместо това.
Цялата комичност на момента изведнъж изчезна.
— Знам какво имаш предвид. — Аз преглътнах и загледах как ръката му напуска бузата ми и преплита пръсти с моите, съзнавайки, че и неговият поглед беше прикован на същото място. — Вероятно за някои хора би било трудно да си признаят подобно нещо. Например, ако се опасяват, че няма да достигнат финала.
Той въздъхна.
— Или ако се тревожат, че въпросният човек не желае да достигне финала… че все още мисли за друг. може би.
Аз поклатих глава.
— Не е това.
— Добре.
Колкото и истини да си бяхме казали в малкото скривалище, колкото и тайни да си бяхме разкрили, колкото и дълбоко да се бяха вкоренили в сърцето ми някои неща, последните думи като че ли ми натежаха най-много. Защото. веднъж изречени, не можехме да ги върнем назад.
Не разбирах напълно причината за неговото колебание, но пък разбирах тази за моето. Оженеше ли се за Крис, след като му бях разкрила сърцето си, на него самия щях да се ядосам, но себе си щях да намразя. А се страхувах да поема такъв риск. Мълчанието помежду ни напрягаше нервите ми и когато стана непоносимо, реших да проговоря.