След няколко секунди се появи изумруденозелен форд „Експлорър“ и спря наблизо. Барбара Кристмън слезе и се приближи до Джо. Той усети миризмата на белина и сапун и предположи, че е перяла, когато е позвънил на вратата й.
Тръгнаха бавно по уличката и Джо промърмори:
— Госпожо Кристмън, питам се дали сте виждали моя снимка…
— Не съм — отвърна тя. — Предлагам да си говорим на „ти“. Казвай ми Барбара.
— Добре, с удоволствие. И така, Барбара, когато преди малко отвори вратата, как позна кой съм?
— Непознат от години не се е появявал на вратата ми. Освен това вчера, като ми се обади втори път и не вдигнах телефона, ти го остави да звъни над трийсет пъти.
— Четирийсет.
— Дори и най-настоятелният човек би се предал след двайсетия път. Когато телефонът продължи да звъни, разбрах, че не само си настоятелен, а разтревожен, и си казах, че скоро ще се появиш.
Джо я огледа изпод око. Беше петдесетинагодишна, носеше избелели джинси и синьо-зеленикава риза. Гъстата й побеляла коса изглеждаше така, сякаш е била подстригана от мъжки бръснар. Руменото й лице беше открито като безкрайните царевични ниви в Канзас, изглеждаше честна и откровена.
— От кого се страхуваш, Барбара? — прекъсна мълчанието той.
— Не съм сигурна.
— Знай, че не се отказвам лесно и че рано или късно ще се добера до отговора.
— Казвам самата истина, Джо. Никога не съм знаела кои са хората, от които се страхувам, но в едно съм сигурна — че те дърпат конците, а ние сме като марионетки в ръцете им.
— Намекваш, че именно тези хора които и да са те, контролират разследването, извършвано от Съвета за безопасност на пътническия транспорт, така ли?
— Членовете на борда са честни… поне така предполагам. Но онези… те са способни да направят така, че някои данни да изчезнат.
— Какви данни?
Барбара натисна спирачки, тъй като светофарът беше превключил на червено, и вместо да отговори, зададе въпрос:
— Какво възбуди подозренията ти? Какво от цялата история ти се стори неправдоподобно?
— Отначало не хранех никакви съмнения, но всичко се промени, след като се запознах с единствената оцеляла от катастрофата.
Тя втренчено го изгледа, сякаш й говореше на чужд и неразбираем език.
— Роуз Тъкър — поясни Джо и се втренчи в нея, за да види каква ще бъде реакцията й. Стори му се, че изненадата й е искрена.
— Коя е тази Роуз Тъкър?
— Била е на борда на полет 353. Вчера отидох на гроба на близките ми и там се запознах с нея.
— Не може да бъде! Никой не би могъл да оцелее.
— Тя е била сред пътниците.
Барбара безмълвно се втренчи в него. Джо продължи:
— Някакви опасни типове я преследват, а сега са по петите ми. Може би са същите, които са унищожили доказателствата за причината на катастрофата.
Зад тях изсвири клаксон. Не бяха забелязали кога светофарът е превключил на зелено. Барбара превключи на скорост и потегли, като увеличи климатика, защото навън беше захладняло.
— Никой не би могъл да оцелее след такова падане — промърмори. — Носът на самолета се е забил в земята и…
— Носът ли? Мислех, че боингът се е превъртял и се е разбил на парчета.
— Не си ли чел репортажите във вестниците?
Той поклати глава:
— Нямах сили. Само си представях какво се е случило.
— Не е било обикновено падане — обясни тя. — Машината е полетяла като камък към земята. Нещо подобно на катастрофата в Хоупуел през септември 1994 година. Боинг на авиокомпанията „Ю Ес Еър“ се разби в околностите на Хоупуел и беше буквално… заличен. Да бъдеш на борда на полет 353 е било все едно да се озовеш в центъра на ядрена експлозия… извинявай, ако те наранявам, Джо.
— Имало е останки, които са могли да бъдат идентифицирани.
— Грешиш — последствията от такава катастрофа са по-ужасяващи, отколкото можеш да си представиш… много по-ужасяващи, отколкото би искал да знаеш, повярвай ми.
Той си спомни малките сандъчета, в които бяха изпратени тленните останки на близките му, и сърцето му сякаш се превърна в студено камъче. Успя да овладее надигащата се мъка и едва чуто промълви:
— Предполагам, че патолозите не са успели да открият останките от няколко пътника. На хора, които в един миг са престанали да съществуват… били са… заличени, както ти се изрази.
— С повечето пътници на борда на този самолет се е случило точно това — промърмори тя. Зави по магистрала № 115 и се насочи на юг под небето, натежало като парче олово.
— Може би тази Роуз Тъкър не е била разкъсана като другите. Може би не са я открили, защото сама е напуснала мястото на катастрофата.
— Напуснала ли?
— Жената, с която се запознах, не беше нито обезобразена, нито осакатена. Изглеждаше така, сякаш се е отървала дори без драскотина.