— Три часа след катастрофата членовете на екипа за разследване, сред които бях и аз, излетяхме от Вашингтон със самолет на федералното авиационно управление. Междувременно пожарникарите и полицейските служители от Пуебло пристигнали на местопроизшествието и установили, че няма оцелели. Побързали да оградят мястото, за да не бъдат унищожени доказателства, които да подскажат каква е била причината за катастрофата.
Призори пристигнахме в Пуебло, който се намира по-близо до мястото на инцидента от Колорадо Спрингс. Посрещнаха ни служители на федералното управление по авиация, които вече имаха в ръцете си черната кутия и устройството, което е записвало разговорите на пилотите. И двете устройства излъчват сигнали, благодарение на които бързо били намерени въпреки тъмнината. Незабавно ги изпратихме в лабораторията на Националния съвет по безопасност на транспорта във Вашингтон.
Въпреки че бяха смачкани до неузнаваемост и дори пробити, все пак се надявахме данните в тях да са запазени.
Закараха ни до местопроизшествието с автомобили, шофирани от служители на екипа за спешно реагиране. Ограденият периметър стигаше до отбивката от магистрала № 115, встрани бяха паркирани пожарни коли, линейки, превозни средства на федералните агенти, както и микробуси и коли на зяпачи, някои, от които бяха искрено разстроени от случилото се, а други бяха дошли от извратено любопитство.
Подобни инциденти винаги събират много „публика“. Пропуснах да спомена представителите на много телевизионни станции, както и повече от сто и петдесетимата репортери. Щом ни видяха, като лешояди се втурнаха към нас и настояха за изявления, но ние ги отминахме и тръгнахме към мястото на катастрофата…
Барбара замълча и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.
Лекият ветрец беше утихнал, пчели не летяха сред полските цветя, обгорелите дървета стърчаха като монаси, които са дали обет за мълчание.
Джо извърна поглед от смълчаните буреносни облаци, сякаш натежали от сподавените гръмотевици, и се втренчи в кратера.
— Добре съм — промълви едва чуто. — Продължавай. Искам да знам истината.
Тя помълча около половин минута, сякаш се питаше колко Джо ще бъде в състояние да понесе, сетне заговори:
— Когато отиваш на мястото на инцидента, първото впечатление е винаги едно и също… винаги! Усеща се ужасна миризма… никога не можеш да забравиш тази смрад на керосин, на разтопена пластмаса, изгорели изолационни материали и овъглена плът, разтопен каучук и биологични отпадъци от резервоарите на тоалетните.
Джо се насили да гледа към кратера. Внушаваше си, че трябва да си тръгне от тук обладан от нова сила, която да му помогне да търси справедливост, без да го е грижа за шансовете на противниците му и за последствията.
— Обикновено — продължи Барбара — при разрушителните катастрофи остават достатъчно големи отломки от самолета. В зависимост от ъгъла на падането понякога дори носът и пилотската кабина остават незасегнати от удара.
— Какво се е случило с боинга?
— Парчетата бяха така изкривени и сплескани, че от пръв поглед беше невъзможно да си представиш, че са от самолет. Имахме чувството, че липсва голяма част от корпуса. Но отломките бяха разхвърляни по цялата поляна и по хълма. От пръв поглед различих част от двигател и един модул за пътници, състоящ се от три седалки.
— Отдавна работиш в този екип — промълви Джо. — Никога ли не си се сблъсквала с толкова ужасяваща гледка?
— Не, никога. Само две могат да се сравнят с този кошмар — едната е катастрофата в Пенсилвания през 1994 година, за която вече споменах. Не бях главен следовател по този случай, но присъствах на местопроизшествието.
— А труповете? Как изглеждаха?
— Джо…
— Твърдиш, че е невъзможно да има оцелели пътници. Защо си толкова сигурна?
— Няма да ти кажа, защото всъщност не искаш да узнаеш истината.
Той я погледна в очите, а Барбара побърза да извърне поглед и промълви:
— Тези образи присъстват в кошмарите ти и отнасят част от душата ти.
— Кажи ми за труповете — настоя той.
Барбара отметна побелялата си коса и поклати глава, сетне отново пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Джо дълбоко си пое въздух и повтори въпроса:
— Как изглеждаха труповете? Разбери, че трябва да науча всяка подробност, която може да ми помогне. Но дори и да не ми бъде полезна, поне ще поддържа гнева ми.
— Нямаше цели…
— Какво?
— Всички бяха разкъсани до неузнаваемост.
— Колко души патолозите са успели да идентифицират… да намерят поне няколко зъба… или нещо друго, което да подскаже самоличността на даден човек?
— Разпознати са били труповете на стотина души — отвърна Барбара. Гласът й беше глух, лишен от всякакви емоции.