Искаше й се да изкрещи, но бе толкова потресена, че сякаш стоманени обръчи стягаха гърлото й.
Нападателят беше около четирийсетгодишен, очите му бяха големи и тъжни като на куче, носът му беше зачервен от десетилетия наливане с алкохол, устните му бяха чувствени и не прилепваха плътно, сякаш беше готов да захапе цигара или зърното на женска гръд.
Говореше тихо и съчувствено като собственик на погребално бюро. Размаха пистолета пред очите й, за да й покаже, че има заглушител, и я увери, че ако се опита да вика за помощ, ще пръсне мозъка й.
Барбара се помъчи да го попита кой е и какво иска, но той й нареди да млъкне и приседна на ръба на леглото.
Обясни, че няма нищо против нея и че ще му бъде мъчно, ако се наложи да й тегли куршума. Освен това убийството на следователка, отговаряща за разследването на катастрофата на полет 353, би предизвикало много неудобни въпроси, което нямало да хареса на шефовете му.
Внезапно Барбара осъзна, че в стаята присъства още един човек, който стоеше до вратата на банята. Изглеждаше с десетина години по-млад от съучастника си. Гладкото му розово лице и наивните очи му придаваха вид на момченце от църковен хор, но впечатлението се помрачаваше от злостната усмивка, която се появяваше и изчезваше като раздвоения език на отровна змия.
Съучастникът му отметна завивките и вежливо подкани Барбара да стане. Трябвало да й обяснят това-онова. От нея се искало да внимава и да запомни всичко, защото животът на много хора зависел от това дали ще разбере и повярва на думите им.
Тя покорно се изправи, а по-младият нападател, който непрекъснато се усмихваше, отиде до бюрото, издърпа стола и я накара да седне.
В главата й се блъскаха объркани мисли. Питаше се как са влезли, след като беше заключила с резето вратата към коридора.
Следвайки заповедите на съучастника си, младият нападател извади от джоба си лейкопласт и ножица и прикрепи китките на Барбара към облегалките за ръцете, като няколко пъти нави лентата.
Тя не се съпротивляваше, въпреки че цялото й същество се бунтуваше срещу възможността да се остави в ръцете им. Страхуваше се, че онзи с тъжните очи ще изпълни заплахата си да я застреля в главата, ако окаже съпротива. Спомни си с каква наслада беше произнесъл думите „ще ти пръсна мозъка“.
Обзе я паника, когато младокът залепи и устата й с лейкопласт, като уви около главата й остатъка от лентата, но след миг се поуспокои. Слава Богу, че не бяха запушили и носа й, за да се задуши. Ако бяха дошли да я убият, вече щеше да е мъртва.
Младокът пусна поредната си ехидна усмивка и отново застана в ъгъла, а съучастникът му седна срещу нея. Остави пистолета върху смачкания чаршаф и извади нещо от джоба си. Беше автоматичен нож. Той натисна копчето и острието проблесна в полумрака.
Отново я обзе срах. Опита се да си поеме дъх и от носа й излезе свистене, което накара мъжа срещу нея злорадо да се ухили.
От другия джоб на якето си той извади парче холандско сирене и с ножа отстрани червената восъчна хартия, която предпазваше сиренето от плесенясване. После го наряза на тънки парченца и с апетит започна да се храни. Между хапките й съобщи, че знае къде живее и работи синът й Дани. Знаел още, че Дани е женен за момиче на име Ребека от тринайсет месеца и девет дни, че Ребека е бременна и ще роди момиче, което ще нарекат Фелиша.
За да не се случи нищо лошо на Дани и на съпругата му, Барбара трябвало да подкрепи официалната версия за катастрофата на полет 353, която била отхвърлила пред колегите си и която се готвела да опровергае. Трябвало завинаги да забрави какво е чула, когато е прослушвала касетата със записа на гласовете на пилотите.
Ако тя продължи да търси истината за случилото се или се опита да изложи съмненията си пред представители на медиите, Дани и Ребека ще бъдат отвлечени и затворени в звукоизолирано подземие. Ще оковат Дани, ще залепят клепачите му с лейкопласт, та да не може да затвори очите си, и ще го накарат да наблюдава как убиват съпругата му и нероденото му дете. Сетне в продължение на десет дни ще режат един по един пръстите на ръцете му, като вземат мерки да не изпадне в шок или раните му да се инфектират. После ще отрежат и ушите му.
Продължи да изрежда мъченията, на които ще бъде подложен синът й в продължение на цял месец. Всеки ден, докато режат поредното парче от плътта му, ще обещават на Дани да не го измъчват повече и да го освободят, ако майка му се съгласи да им сътрудничи, като си държи езика зад зъбите. Това не било отмъщение към нея, а операция за запазване на важна държавна тайна, засягаща сигурността на страната.