Чувстваше се омърсена. До зазоряване оставаха около два часа, но тя не се стърпя и се изкъпа. Стоя под душа, докато кожата й се зачерви от горещата вода.
Знаеше, че е безсмислено да се премести в друг хотел, защото преследвачите неминуемо щяха да я открият, но повече не можеше да остане тук. Прибра вещите си в чантата и слезе във фоайето да си плати сметката. Смая се, като видя, че там гъмжи от униформени полицаи и цивилни детективи.
Служителят на рецепцията, който беше пребледнял като платно, с треперещ глас й съобщи, че в около три сутринта млад сервитьор е бил застрелян в коридора, водещ към кухнята. Два куршума го били улучили в гърдите и един в главата.
Трупът не бил открит веднага, защото колкото и да е странно, никой не бил чул изстрелите.
Подтикната от страха, който сякаш грубо я блъскаше в гърба, Барбара рязко отвори вратата и изскочи на улицата. Взе такси, за да си потърси друг хотел. Дори не забеляза колко синьо е небето и колко свеж е утринният въздух, след като мъглата се беше вдигнала.
Имаше диплом за инженер, свидетелство за правоспособен пилот, завършила беше бизнес администрация в Колумбийския университет. Беше работила усилено, за да стане единствената жена главен следовател, занимаваща се с разследване на самолетни катастрофи. Откакто съпругът й я изостави преди седемнайсет години, сама отглеждаше сина си и се справяше добре. Сега всичко, което беше постигнала, сякаш беше в ръцете на един убиец с тъжни очи, завито в целофан заедно с парченцата от червена восъчна обвивка, и изхвърлено в кофата за смет.
След като се настани в друг хотел, тя отмени срещите си за деня, окачи на дръжката на вратата табелка с надпис: „Моля, не ме безпокойте“, спусна завесите и се сви на кълбо на леглото. Постепенно страхът я напусна, обзе я неописуема тъга. Разрида се от мъка за непознатия сервитьор, за Дани, Ребека и неродената Фелиша — тънката нишка на техния живот изглеждаше прекъсната завинаги — за това, че беше загубила своята невинност и самоуважение, за смъртта на пътниците от полет 353, за изгубената надежда.
Внезапно се изви силен вятър, който понесе изсъхналите листа от трепетлика, сякаш самият Сатана преброяваше душите на мъртвите и ги разхвърляше по поляната.
— Не бива да го правиш — промълви Джо. — Не искам да знам какво съдържа записът на устройството от пилотската кабина, ако това ще причини смъртта на сина ти и на близките ти.
— Решението какво да сторя ще взема аз, Джо.
— Имаш право — колебливо промърмори той.
— Когато се обади от Лос Анджелис, разиграх театър, защото се страхувах, че подслушват телефона ми и че всяка моя дума се записва. Сега обаче не мисля така — няма нужда де ме подслушват, защото вече са ми запушили устата.
— Ако има дори най-малката опасност…
— Със сигурност знам, че не ме следят — прекъсна го тя. — Никой не ме следи. Отдавна го разбрах. Когато напуснах работа, продадох къщата в Бетседа и се преселих в Колорадо Спрингс, онези типове сигурно са си казали, че съм решила да им сътруднича. Знаеха, че са ме сплашили и че съм съсипана.
— Не ми изглеждаш съсипана, нито сломена.
Тя го потупа по рамото, защото му беше благодарна за комплимента:
— Истината е, че успях да се посъвзема. А сега да се върнем на целта на посещението ти. Ако си сигурен, че не са те проследили…
— Сигурен съм. Още вчера се изплъзнах от преследвачите.
— Тогава никой няма да научи, че си бил тук и че си разговарял с мен. Единствената ми молба е никога да не издаваш какво съм ти разказала.
— Разбира се. Все пак мисля, че поемаш прекалено голям риск.
— Имах достатъчно време да размишлявам върху случилото се в хотела. Онези типове навярно предполагат, че съм споделила с Дани преживяването си и че той ще бъде нащрек.
— А ти каза ли му нещо?
— Нито дума. Какъв щеше да бъде животът му с Ребека, ако знаеше истината?
— Нямаше да бъде нормален.
— Но докато продължава прикриването на фактите, ние сме изложени на смъртна опасност. Единствената ни надежда е някой да разгласи истината пред обществото, така че малкото, което знам, вече ще бъде без значение.
Той вдигна поглед към небето. Буреносните облаци прииждаха от изток като армада космически кораби от футуристичен филм.
— В противен случай — продължи Барбара, — след година-две дори да си държа езика зад зъбите, онези типове ще решат да ме ликвидират. Никой няма да си спомня за катастрофата на полет 353 и смъртта ми няма да бъде свързана с трагичните събития. Няма да възникнат подозрения, ако се случи нещо с всички онези, които разполагат с уличаваща информация. Престъпниците ще инсценират катастрофа с кола, опустошителен пожар или някакво друго произшествие, за да прикрият убийството. Нищо чудно да стигнат дотам, че да обявят как ние с Дани сме се самоубили.