— Невъзможно е — запъна се тя.
— Така е. Но е невъзможно и онова, което се е случило с капитан Блейн.
Тя се замисли, сякаш търсеше отговора в невидими компютърни файлове в съзнанието си, накрая промълви:
— Щом си загубил вярата си, какво очакваш да ти каже Роуз? Твърдиш, че по някакъв начин е вдъхнала кураж на опечалените близки на загиналите. Може би е било свързано с вярата в прераждането или нещо подобно.
— Едва ли.
— Какво може да е било?
— Нямам представа.
Тя иронично се усмихна и повтори неговите думи:
— Нещо необикновено, но логично, така ли?
Джо извърна поглед и се втренчи в обгорелите дървета в края на поляната. Внезапно видя нещо, което досега не беше забелязал — че сред тях имаше едно оцеляло дърво, което отново се беше разлистило. Стволът му не беше белезникав, а черен, и когато листата пожълтееха през есента, щяха ярко да контрастират с него.
— Да, сигурен съм, че обяснението се подчинява на логиката — промърмори той.
Отново отекна гръм, този път съвсем наблизо проблесна мълния.
— Да си вървим — прошепна Барбара. — Няма смисъл да стоим тук.
Обърна се и тръгна по обратния път. Джо я последва, но спря за малко на ръба на кратера и се замисли.
Само няколко пъти беше посещавал сбирките на „Състрадателни приятели“, на които беше чул скърбящите родители на загинали деца да говорят за „нулева точка“. Това беше моментът на смъртта на детето, след който смазващата загуба връща на нулата „измервателните устройства“ в човешкото съзнание. Това е моментът, в който очуканото сандъче с надежди и желания, което някога е било пълно със светли мечти за бъдещето, се преобръща и съдържанието му се изсипва в някаква бездна, оставайки човека без надежди. Само за миг бъдещето се превръща от царство на възможности и чудеса в бреме на задължението и човек заживява само с безвъзвратно изгубеното минало.
Преди повече от година Джо бе започнал летоброенето си от нулевата точка. Времето се отдалечаваше от него в двете посоки, той не принадлежеше нито към миналото, нито към бъдещето, сякаш беше замразен в течен азот.
Сега се намираше на друга нулева точка — мястото, на което съпругата и дъщерите му бяха загинали. Толкова силно желаеше да си ги върне, че копнежът разкъсваше сърцето му като с орлови нокти. Ала към това желание вече се беше прибавило и друго: да получи възмездие заради смъртта на най-близките си същества. Възмездие, което няма да осмисли гибелта им, но ще придаде смисъл на неговото съществуване.
Длъжен бе да излезе от състоянието на апатия, да прогони отчаянието и безразличието, които го бяха обзели след катастрофата, и неуморно да търси погребаната истина. Готов бе да подпали дворци, да разруши империи и да унищожи целия свят, за да се добере до тази истина.
Едва сега осъзна разликата между възмездието и отмъщението: ако получи възмездие за смъртта на семейството си, това няма да облекчи мъката му, нито да го накара да се почувства победител, а само ще му помогне да се откъсне от нулевата точка и след като постигне целта си, да умре в мир.
През сведените клони на боровете проблесваха мълнии, сякаш сивкави криле раздираха полумрака. Избухваха оглушителни гръмотевици, придружавани от воя на ураганния вятър, хиляди сенки се вихреха между стволовете на дърветата.
Тъкмо когато Джо и Барбара стигнаха до колата, паркирана на края на тесния път, заплющя проливен дъжд. Двамата побързаха да се качат и се тръснаха на седалките. Лицата им бяха мокри, светлоливата блуза на Барбара беше станала на петна от влагата.
По пътя не видяха онова, което беше подплашило сърните, но Джо беше почти сигурен, че ги е смутило друго животно. Докато тичаше към колата, бе усетил само присъствието на зверчета, сгушени в гъсталака, но не се беше почувствал заплашен от много по-опасния враг — хората.
При все това гъстата гора беше идеалното убежище за наемни убийци, които спокойно можеха да устроят засада под прикритието на сведените клони, образуващи тъмнозелени пещери.
Докато пътуваха обратно по тясната пътека, той беше нащрек и непрекъснато се взираше в пробягващите край форда дървета, очаквайки да чуе свистенето на куршуми.
Като излязоха на шосето, замислено промърмори:
— Онези доктор Блом и доктор Рамлок, които спомена капитан Блейн… опитвала ли си се да разбереш кои са, да ги издириш?
— Докато бях в Сан Франциско и проучвах Делой Блейн, разпитах роднините и близките му дали са чували за тези хора, но отново ударих на камък — никой не ги познаваше. Честно казано, тогава повече ме интересуваше дали е имал лични проблеми, които са довели до психическото му разстройство.