— Провери ли служебното му досие, банковата му сметка и така нататък?
— Да… и отново не открих нищо подозрително. Разговарях и със семейния му лекар, който заяви, че никога не е препращал пациента към специалисти с тези имена. После набързо приключих разследването на Блейн, защото в хотела ме нападнаха онези типове и ми заповядаха да престана да се занимавам с тази история.
Излязоха на магистралата, където от проливния дъжд се бяха образували сребристи локвички по асфалта. Барбара замълча и продължи да шофира, без да откъсва поглед от пътното платно. Вече не проблесваха мълнии и не отекваха гръмотевици — сега цялата сила на бурята се беше съсредоточила в дъжда и в ураганния вятър.
Джо се заслуша в монотонното потракване на чистачките и в шума на дъждовните капки, които барабаняха по предното стъкло. Постепенно долови някакъв странен ритъм, който вместо да го успокои, го изнерви още повече.
Внезапно Барбара заговори:
— Хрумна ми нещо странно, но… Джо мълчаливо я изчака да продължи.
— … но не ми се ще да подхранвам заблудата ти.
— Заблуда ли?
Тя го погледна и промърмори:
— Да, че някой е оцелял след катастрофата.
— Жадувам някой да ме окуражи — заяви той. — Бог ми е свидетел, че през последната година тъкмо това ми липсваше.
Барбара се поколеба, сетне въздъхна и промълви:
— Спомних си разказа на един фермер, чиято къща се намира недалеч от мястото на катастрофата. Човекът каза, че бил заспал, когато самолетът се забил в земята — по тези места хората си лягат рано, защото земеделската работа през деня ги уморява…, та този човек заяви, че се събудил от силния гръм, а по-късно имал неочаквано посещение.
— От кого?
— На другия ден се обадил в шерифския отдел, а оттам го свързали с командния център на разследващия екип. Но показанията му се оказали безполезни.
— Кой е потропал на вратата му посред нощ? — нетърпеливо попита Джо.
— Свидетел.
— На катастрофата ли?
— Да, макар че на мен ми се струва невероятно — отговори Барбара, погледна го в очите и отново насочи погледа си към пътното платно. Изглеждаше разтревожена и вероятно страховете й бяха предизвикани от мисълта, че подклажда безумното предположение на Джо. Присви очи, сякаш се опитваше да види по-ясно в миналото, и стисна устни, питайки се дали да продължи.
— Имало е очевидец на катастрофата ли? — настойчиво попита Джо.
— Нямам представа защо е отишла тъкмо в тази ферма и какво е търсила там.
— За жена ли става въпрос?
— Да, жената, която твърди, че е видяла падането на самолета.
— По тона ти познавам, че не ми казваш всичко.
— Имаш право. Доколкото си спомням, очевидката е била… чернокожа.
За миг дъхът на Джо спря, сякаш буца заседна в гърлото му. Когато си възвърна дар слово, промълви:
— Казала ли е името си на фермера?
— Не знам.
— Дори да го е казала, въпросът е дали той си го спомня.
На отбивката от магистралата върху два бели стълба беше прикрепена огромна табела с надпис: „РАНЧО «ЛУУЗ ЧЕИНДЖ»“. Отдолу с по-малки ръкописни букви беше написано: „Джеф и Мърси Ийлинг“. Портата беше отворена.
От двете страни на асфалтираното шосе се издигаше бяла ограда, безкрайните полета бяха разделени на по-малки пасища. Минаха край голям манеж за тренировка на коне, писти за надбягване и многобройни конюшни, боядисани в бяло и зелено.
Барбара обясни:
— Не съм идвала тук, но сега си спомням онова, което ми съобщи един от моите хора, участвали в спасителния екип. Това е коневъдна ферма, където се отглеждат животни за конните надбягвания.
Голямата фермерска къща също беше боядисана в бяло, а кепенците — в зелено. Около нея бяха засадени трепетлики, които засенчваха огромната веранда. Жълтеникавата светлина, която струеше от прозорците, изглеждаше примамлива като огън, пламтящ в камината.
Барбара паркира в края на алеята за коли. Треперейки от студ, двамата с Джо на бегом стигнаха до остъклената веранда. Блъснаха вратата и пантите изскърцаха — звукът беше някак си гостоприемен. На верандата бяха подредени тръстикови столове със зелени възглавнички, около металните подпори пълзяха увивни растения.
Вратата на къщата се отвори и на прага застана мъж на около шейсет години, който беше наметнал черен дъждобран. Личеше, че прекарва повечето време на открито — загорялото му от слънцето лице беше покрито с мрежа от бръчици. Сините му очи бяха приветливи като усмивката му.
— Добрутро — поздрави новодошлите, повишавайки глас, тъй като дъждът барабанеше върху покрива. — Прекрасен ден, а? Ама само ако си патица…