— Вие ли сте господин Ийлинг? — попита Барбара.
— Сигурно търсите мен — обади се друг мъж с дъждобран, който незабелязано беше излязъл на верандата.
Беше с петдесетина сантиметра по-висок от другия, който беше заговорил за времето. Очевидно прекарваше дните си на седлото и суровите атмосферни условия бяха оставили отпечатъка си върху симпатичното му лице.
Барбара представи себе си и Джо, като намекна, че работи за Съвета по безопасност и че спътникът й е неин колега.
— Измина повече от година, още ли разследвате катастрофата? — попита Ийлинг.
— Още не сме открили причината за произшествието отвърна тя. — За да приключим разследването, трябва да разберем причината за трагедията. Ще бъдете ли така добри да отговорите на няколко въпроса, свързани с жената, която ви е посетила през онази нощ?
— Разбира се.
— Можете ли да я опишете? — обади се Джо.
— Беше дребничка, с хубава фигура и с привлекателно лице. Навярно бе на около четирийсет години.
— Вярно ли е, че е била чернокожа?
— Да… но чертите на лицето й бяха като на мексиканка или може би на азиатка.
Джо си спомни бадемовидните очи на Роуз Тъкър.
— Представи ли се, когато й отворихте вратата? — попита.
— Може и да си е казала името, но не си го спомням.
— Имате ли представа колко време беше изминало след взрива, когато непознатата дойде във фермата ви? — намеси се Барбара.
— Ами… не съм сигурен. — Ийлинг се замисли и машинално прехвърли в другата си ръка кожената чанта, която носеше. — Събуди ни бученето на двигателите, беше много по-силно от обикновено. С жена ми Мърси станахме от леглото, тя включи осветлението, сетне чухме взрива, а къщата се разтресе.
Ийлинг замълча и погледна по-възрастния човек, който нетърпеливо пристъпваше от крак на крак:
— Как е тя, Нед?
— Не е добре. Никак не е добре.
Ийлин присви очи и се загледа към алеята за коли, която почти не се виждаше поради проливния дъжд. Прокара длан по челото си и промърмори:
— Да му се не види, защо се бави доктор Шийли?
— Ако сме дошли в неподходящо време… — колебливо каза Барбара и млъкна.
— Една от кобилите е болна, та сме малко притеснени — промълви Ийлинг. — Но щом сте били толкова път до тук, ще ви отделя няколко минути. От онази нощ измина повече от година, но още си спомням ужаса, който изживяхме. Мърси телефонира на службата за спешни случаи в Пуебло, а аз набързо се облякох и потеглих с пикапа към мястото на катастрофата, за да помогна, ако се наложи. Заревото от огъня се виждаше от километри разстояние. Докато се ориентирах къде е пожарът и стигнах до местопроизшествието, патрулна кола от шерифството вече беше блокирала отбивката от магистралата. Като паркирах, дойде и втора патрулка. Хората на шерифа набързо издигнаха бариера и заявиха, че очакват пристигането на спасителния екип и че това не е работа за неопитни доброжелатели. Като видях, че не мога да помогна, се върнах вкъщи.
— Колко време отсъствахте? — попита Джо.
— Не повече от четирийсет и пет минути. С Мърси седнахме в кухнята да изпием по едно кафе и включихме радиото в очакване да съобщят за катастрофата. Измина около половин час. Тъкмо се питахме дали отново да си легнем, на вратата се почука.
— Значи жената се е появила приблизително час и четвърт, след катастрофата на самолета — предположи Джо.
— Горе-долу толкова.
Увлечени от разговора, не чуха шума от двигателя на някакъв джип, пък и звукът се заглушаваше от барабаненето на дъжда върху покрива на верандата. Забелязаха го едва когато зави пред къщата и светлината от фаровете му разсече като със сребърен меч водната завеса.
— Слава Богу! — възкликна Нед и вдигна качулката на дъждобрана си. Блъсна вратата и изскочи навън.
— Ветеринарят дойде — обясни Джеф Ийлинг. — Трябва да му помогна. Пък и без това Мърси знае много повече за онази жена. Влезте и поговорете с нея.
Мърси Ийлинг беше симпатична жена с прошарена руса коса, която беше прикрепена с шноли във формата на пеперуди. Печеше сладки и страните й бяха поруменели от топлината, излъчвана от фурната на печката.
Любезно поздрави новодошлите, избърса ръцете си първо в престилката си, сетне с хартиена кърпа, здрависа се с двамата, покани ги да седнат на масата и им наля кафе, сетне поднесе чиния с топли сладки.
Вратата към задната веранда беше открехната, шумът на дъжда беше приглушен и звукът наподобяваше на барабанене, придружаващо погребално шествие. В кухнята ухаеше на шоколад и на печени орехи. Кафето и сладките бяха превъзходни.
На стената висеше календар с картини на религиозни теми. На тази за август беше изобразен Исус Христос, който разговаря с двама рибари.