Джо се почувства така, сякаш беше попаднал в друго измерение, различно от онова, в което беше живял повече от година. Внезапно се бе озовал в нормален свят, изпълнен с ежедневни грижи и проблеми, чиито обитатели вярват в общоприетите канони.
Мърси отвори двете фурни, погледна вътре, сетне заразказва за нощта на катастрофата:
— Питате ме дали онази жена се е казвала Роуз. Не, името й беше Рейчъл Томас.
„Същите инициали“ — помисли си Джо. Може би Роуз е избягала от мястото на катастрофата, тъй като е подозирала, че самолетът е бил свален, защото тя е пътувала с него. Вероятно е искала враговете й да си помислят, че е загинала като останалите пътници. Нарочно е запазила инициалите, за да не забрави фалшивото име, под което се представя.
— Пътувала от Колорадо Спрингс за Пуебло, когато видяла самолетът да пада — продължи Мърси. — Толкова се изплашила, че рязко ударила спирачки и загубила контрол. Слава Богу, че са били с предпазни колани. Колата излязла от шосето и се преобърнала.
— Тази… Рейчъл беше ли ранена? — попита Барбара.
Докато подреждаше курабии в двете тави, Мърси отвърна:
— Не, нищо й нямаше, само трепереше като лист. Много мила жена, стана ми мъчно за нея. Дрехите й бяха изцапани, по тях бяха полепнали тревички и бурени, но по нея нямаше и драскотина.
Джо погледна Барбара в очите и промърмори:
— Очевидно по това време е твърдяла, че е станала свидетелка на катастрофата.
— Сигурна съм, че не лъжеше — намеси се Мърси. Със сигурност е видяла как пада самолетът. Беше изплашена до смърт.
Таймерът на печката иззвъня. Тя си сложи ватирана ръкавица и извади от фурната тава с ухаещи курабии.
— За какво беше дошла тази жена? — попита Барбара. Помощ ли търсеше?
Домакинята постави горещата тава върху алуминиева решетка, за да изстине, и каза:
— Искаше да телефонира на таксиметровата служба в Пуебло и да си поръча кола, но аз й обясних, че никога няма да дойдат чак до тук.
— Чудно, че не е поръчала автокран, за да изтеглят колата й — замислено промърмори Джо.
— Смяташе, че от Пътна помощ няма да изпратят влекач по това време на нощта. Спомена, че ще дойде на следващия ден за колата си.
— Как реагира, когато й казахте, че няма начин да вземе такси? — попита Барбара.
— Всъщност самата аз ги закарах до Пуебло — отвърна Мърси, докато подреждаше нова партида курабии в тавите.
— Чак до там ли?
— Ами… мъжът ми трябваше да става рано. Рейчъл заяви, че непременно трябва да бъде там до сутринта, пък и аз шофирам бързо, та не ми отне повече от час — отговори домакинята и пъхна тавите във фурната.
— Постъпили сте много мило — отбеляза Джо.
— Така ли мислите? Бог иска от нас да бъдем добри самаряни, заради това сме на този свят. Когато някой попадне в беда, трябва да му помогнеш. А онази жена беше много симпатична. Докато пътувахме към Пуебло, все говореше за нещастните пътници. Беше съсипана от смъртта им и сякаш се чувстваше виновна заради случилото се с тях. Така или иначе не ми струваше нищо да я закарам до Пуебло… макар че по обратния път доста се измъчих, защото много коли отиваха към мястото на катастрофата — полицейски автомобили, линейки, пожарни. Не липсваха и любопитни зяпачи, които бяха паркирали край пътя. Сигурно са се надявали да видят кръв. Тръпки ме побиват, като си спомня израженията им. Една трагедия може да извади на бял свят най-доброто, но и най-лошото в хората.
— Докато пътувахте към Пуебло, тази Рейчъл показа ли ви мястото, на което колата й е излязла от шосето? — попита Джо.
— Беше прекалено разстроена, пък и не можеше да се ориентира в тъмнината. Нямаше начин да спираме на всеки километър, защото така никога нямаше да закарам горката жена до Пуебло.
Отново иззвъня таймерът на печката. Мърси пак си сложи ватираната ръкавица и като отвори фурната, добави:
— Тя беше изтощена до смърт, очите й се затваряха за сън. Изобщо не се интересуваше кой ще докара катастрофиралата й кола, а само искаше да се прибере у дома и да си легне.
Джо беше сигурен, че историята с катастрофиралата кола е измислена. Роуз слепешката е побегнала от мястото, на което самолетът се е забил в земята. Била е решена да се отдалечи колкото е възможно по-скоро, преди някой да разбере, че е жива, защото нещо й е подсказвало, че самолетът е свален именно заради нея. Била е в състояние на шок, изгубила се е в пущинака, но е предпочитала да умре от глад и от изтощение, отколкото да бъде открита от спасителния екип и да попадне в ръцете на загадъчните си врагове. Скоро щастието й се е усмихнало, защото е стигнала до билото на някакво възвишение, откъдето е видяла светлините от прозорците на фермата.