— Роуз я е скрила на безопасно място — повтори той. Именно затова трябва да разгадая тайната около полет 353 и да остана жив, докато разнищя тази история. Когато истината излезе наяве и мръсниците са зад решетките или са умъртвени в газовата камера, Роуз ще бъде в безопасност и Нина може… може да се върне при мен.
— Ако момиченцето наистина е твоята Нина — напомни му тя.
— Да, ако е тя.
Направиха завой, следвани от печалния поглед на кучето, и потеглиха обратно към портите на фермата.
— Сигурно съжаляваш, че не помолихме Мърси да ни покаже къщата в Пуебло, пред която е оставила Роуз — промълви Барбара.
— Нямаше смисъл. Сигурен съм, че не са влезли в къщата. Тръгнали са нанякъде още щом колата на Мърси е изчезнала от погледа им. Целта на Роуз е била да стигнат до по-голям град, откъдето да вземат някакво превозно средство или може би да се обади на приятел в Лос Анджелис или другаде. Голям град ли е Пуебло?
— Има стотина хиляди жители.
— Значи е сравнително голям. Възможно е да са взели автобус, влак, кола под наем или дори самолет.
Докато пътуваха по покритата с чакъл алея към павирания път, Джо видя трима мъже с дъждобрани да излизат от един обор — бяха Джеф Ийлинг, Нед и ветеринарят. Вървяха с наведени глави, за да се предпазят от дъжда, а качулките им придаваха вид на монаси от таен орден. Не беше необходима голяма проницателност, за да се види, че са прегърбени от тежката загуба.
Той от сърце се надяваше, че изминалите години на непосилна работа и липсата на дете не са причинили отчуждаването на съпрузите Ийлинг. Надяваше се, че всяка нощ двамата заспиват в прегръдките си.
Притъмня още повече, Барбара включи фаровете. Под светлината им сребристите дъждовни струи проблесваха като остри ножове.
Когато паркираха форда до колата под наем, която Джо беше оставил до детската площадка, той забеляза, че върху асфалта са се образували големи локви. На сивкавата дневна светлина катерушките, пързалките и люлките му заприличаха на творения на извънземни същества, по-загадъчни и от каменните стълбове на Стоунхендж.
Накъдето и да погледнеше, светът беше по-различен от този, в който беше живял досега. Промяната беше започнала в деня, преди да отиде на гробищата. Оттогава тя набираше скорост като че светът, в който господстваха законите на Айнщайн, се беше пресякъл с вселена, в която законите за енергията и материята са толкова различни, че биха озадачили и най-гениалните физици и математици.
Тази нова реалност беше едновременно по-красива и по-ужасяваща от предишната. Той знаеше, че промяната е субективна и че никога няма да се върне към предишното си съществуване. Нищо на този свят няма да му се струва обикновено, защото дори най-гладката повърхност криеше незнайни дълбочини.
Барбара изключи двигателя и промълви:
— Е, това беше. Предполагам, че повече не съм ти необходима.
— Благодаря ти от сърце. Знам, че поемаш огромен риск…
— Не искам да се безпокоиш за мен. Чуваш ли? Решението беше мое.
— Ако не бяха добротата и смелостта ти, нямаше да храня надежда, че ще се добера до истината. Днес ти отвори една врата…
— Да, но врата към какво, Джо? — тревожно попита тя.
— Може би към Нина.
Барбара печално го изгледа, личеше, че е изморена до смърт и странно обезсърчена:
— Обещай ми нещо — където и да отидеш каквото и да правиш, не забравяй какво ти разказах. Аз ще бъда старата досадница, която твърди, че дори по някакъв невероятен начин двама души да са оцелели от катастрофата, почти невъзможно е това да е тъкмо дъщеря ти. Не насочвай меча към себе си, не си причинявай душевни терзания.
Той безмълвно кимна.
— Обещай ми — настоя Барбара.
— Обещавам.
— Нея я няма, Джо.
— Може би.
— Примири се със загубата.
— Ще видим…
— Време е да се разделим.
Той отвори вратата и слезе от колата, а Барбара се наведе през спуснатото стъкло и извика:
— Желая ти късмет.
— Благодаря.
Той проследи с поглед отдалечаващия се форд, сетне отключи вратата на наетата кола. Фордът се връщаше. Барбара спря пред него, слезе и силно го прегърна:
— Ти си изключителен човек, Джо Карпентър.
Той безмълвно я притисна към гърдите си. Внезапно си спомни как му се беше приискало да я удари, когато тя го убеждаваше да се откаже от мисълта, че дъщеричката му е жива. Срамуваше се от омразата, която беше изпитал към нея в този момент, беше объркан и същевременно трогнат от топлите й чувства. Сега приятелството й означаваше за него много повече, отколкото би могъл да си представи в момента, когато позвъни на вратата й.