— Възможно ли е да те чувствам като собствен син, въпреки че те познавам едва от няколко часа? — тихо попита тя, сетне рязко се обърна и отново се качи във форда.
Джо проследи с поглед отдалечаващата се кола, която след две пресечки зави наляво. Огледа се и забеляза, че белите стволове на брезите блестят като прясно боядисани дървени рамки, а дълбоките сенки между тях бяха като отворени врати към опасно и несигурно бъдеще.
Въпреки че дрехите му бяха подгизнали от дъжда, потегли обратно към Денвър, като не се съобразяваше с табелите за ограничение на скоростта. Страхуваше се да не настине, затова включи климатика, с надеждата, че дрехите му ще поизсъхнат.
Тръпнеше от вълнение, беше като наелектризиран от надеждата да намери Нина.
Въпреки че беше обещал на Барбара да не храни напразни надежди, вярваше, че дъщеря му е жива. Най-сетне едно-единствено нещо в странно променилия се заобикалящ го свят изглеждаше нормално — Нина бе жива. Мисълта бе като лъч светлина в мрака, която не виждаше, но чувстваше сиянието й.
Усещането бе различно от знаменателното чувство, което толкова често го запращаше в спиралата на търсещото поведение, в преследването на фантоми. Надеждата беше като спасителна скала, не като бързо разсейваща се мъгла.
Беше така близо до щастието, както по времето преди катастрофата, ала всеки път, когато сърцето му затуптяваше от радостно вълнение, настроението му се помрачаваше от чувството за вина. Дори ако откриеше Нина — когато я откриеше — нямаше да си върне Мишел и Криси. Те бяха безвъзвратно изчезнали от живота му и щеше да бъде прекалено коравосърдечен, ако е щастлив, след като съдбата му е върнала само едно от любимите му същества.
При все това желанието да научи истината, довело го в Колорадо Спрингс, беше също така силно като необходимостта да открие по-малката си дъщеря, която буквално го беше обсебила.
Когато стигна до летището в Денвър, върна колата, взета под наем, и плати сметката в брой. Озова се на терминала петдесет минути, преди да повикат пътниците за неговия полет.
Изведнъж изпита вълчи глад. Освен двете сладки, с които го почерпи гостоприемната Мърси, не беше хапвал нищо от предишната вечер. Отиде в най-близкия ресторант, поръча си двоен сандвич с препечен хляб, порция пържени картофи и бутилка бира. Стори му се, че никога не е хапвал толкова вкусен бекон. Облиза майонезата от пръстите си и се зае с хрупкавите картофки. За пръв път от деня, в който научи за смъртта на семейството си, не просто консумираше, а се хранеше с удоволствие.
Оставаха двайсет минути до полета. Ненадейно му се повдигна — хукна към тоалетната, защото се страхуваше, че ще повърне.
Докато заключваше кабинката, гаденето му попремина. Облегна се на вратата и се разплака.
Месеци наред не бе плакал, не знаеше защо тъкмо в този момент от очите му рукнаха сълзи. Може би защото беше на ръба на щастието при мисълта, че отново ще види Нина. Или защото се страхуваше, че никога няма да я открие, че отново ще я загуби, този път завинаги. Може би плачеше от мъка за Криси и за Мишел, може би беше научил прекалено ужасяващи подробности за случилото се с пътниците на боинга.
А може би плачеше поради всички тези причини, взети заедно.
Беше като космически кораб, който е излязъл извън контрол, крайно време беше да овладее управлението и да потисне емоциите си. Нямаше да се добере до Роуз и Нина, ако изпада ту в еуфория, ту в отчаяние.
Когато се качи на самолета за Лос Анджелис, очите му още бяха зачервени от плача, но беше успял да се овладее.
При излитането на боинга ненадейно сърцето му лудо затуптя и в ушите му отекна странен звук, сякаш някой тичаше надолу по стръмни стъпала. Той се вкопчи в седалката, страхуваше се, че може да политне напред и да се просне на пътеката.
Страховата невроза не го беше обзела по време на подета за Денвър, но сега беше обзет от ужас. Преди бе готов безстрашно да посрещне смъртта, защото се чувстваше гузен, че е жив, а близките му са мъртви, ала сега животът му отново беше придобил смисъл.
По време на полета остана напрегнат. Непрекъснато си представяше как пилотът се обръща към щурмана и пита: „Записваме ли!“
Тъй като не успя да прогони от съзнанието си мисълта за капитан Делрой Блейн, реши отново да прочете записките на Барбара. Извади сгънатите листове хартия от джоба на якето си и прегледа написаното. Надяваше се да открие подробности, които е пропуснал, пък и така щеше да се занимава с нещо, вместо да трепери от страх.
Една трета от местата в самолета бяха незаети. Той седеше до люка, а седалката до него беше празна — нямаше опасност някой да надзърне в записките. Помоли стюардесата да му донесе писалка и бележник и докато четеше, записваше думите на Блейн, абстрахирайки се от несвързаните брътвежи на Виктор Санторели. Като приключи, сгъна трите страници и ги пъхна обратно в джоба си, след това прочете записаното в бележника: