Една от тях е доктор Лоис Блом, Един от тях е доктор Кийт Рамлок. Правят нещо лошо с мен. Лоши са… Накарай ги да престанат! Записваме ли? Накарай ги да престанат да ми причиняват болка. Записваме ли? Записваме ли?
Накарай ги да престанат, защото… ще убия всички. Ще ги избия до крак, честна дума! Ще ги убия и ще ми достави удоволствие!
Страхотно удоволствие, нали?
Еха-а-а! Започва се, доктор Рамлок! Започва се, доктор Блом!
Еха-а-а! Записваме ли?
Записваме ли?
Уха!!
Сега! Само гледай! Супер!
Въпреки че внимателно прочете написаното, Джо не откри нищо ново, ала отново му направи впечатление, че макар капитан Блейн да говореше с глас на възрастен, онова, което казваше, приличаше на възклицания на дете.
„Правят нещо лошо с мен. Лоши са. Накарай ги да престанат. Накарай ги да престанат да ми причиняват болка.“
Възрастен човек не би използвал тези думи, за да обвини мъчителите си или да моли за помощ. Реакцията на Блейн в мига на преобръщането на самолета и стремглавото му падане беше на момче, което се вози на „влакчето на смъртта“ в увеселителен парк. Според Барбара, която беше прослушала записа, капитанът не е говорел като изплашен човек.
„Сега! Само гледай!“ Изрекъл е тези думи три секунди и половина преди самолетът да се забие в земята, докато е наблюдавал гледката през предното стъкло на кабината, и сякаш не е бил ужасен, а учуден.
„Супер!“
Джо дълго се взира в тази дума, изчаквайки да премине вълнението, което тя предизвика, докато отново бе в състояние да разсъждава трезво, без да се влияе от емоциите си.
„Супер!“
Миг преди смъртта си той все още се е държал като хлапак в увеселителен парк, сякаш изобщо не го е било грижа за пътниците и екипажа. Поведението му е било на садистично хлапе, което пуска запалени клечки кибрит в бутилка, пълна с живи насекоми.
Но дори неразумното и себелюбиво дете би се изплашило пред лицето на смъртта. Дори самоубиецът, който скача от покрива на висока сграда, докато лети към тротоара, би извикал от страх. А капитан Делрой Блейн е наблюдавал стремителното падане към земята спокойно, дори с възхищение, сякаш не е разбирал, че ще умре.
„Супер!“
Джо си припомни онова, което му беше разказала Барбара за командира на полет 353. Капитан Делрой Блейн е имал щастлив брак, бил е вярващ мормон, славел се е като уравновесен, любящ и състрадателен човек. Бил е в отлично здраве, имал е успешна кариера. Какво не е наред в тази картина?
„Супер!“
В гърдите му забушува безсилен гняв. Не беше насочен към Блейн, който със сигурност също беше жертва, макар че първоначално се създаваше друго впечатление. Яростта се беше напластявала в душата му по време на детството и на юношеството му и бе като все повече нагорещяващата се пара в бойлер без предпазен клапан.
Гневно напъха записките си в джоба на якето си и сви длани в юмруци. Искаше му се да удари някого. Да го налага с юмруци, докато кокалчетата на пръстите му се разранят.
Този безсмислен гняв винаги му напомняше за баща му.
Франк Карпентър не беше гневлив човек. Тъкмо обратното — никога не повишаваше глас, освен когато възкликваше от радост. Беше добродушен и невероятен оптимист, като се има предвид страданията, на които го беше подложила съдбата.
Джо обаче непрекъснато беше гневен заради него.
Франк Карпентър беше загубил левия си крак, когато колата му е била изблъскана от шосето от камион, шофиран от деветнайсетгодишен пиян младеж. По онова време Джо още не беше навършил три години.
Тъй като съпрузите Карпентър бяха бедни, за да спестят малко пари, бяха платили само частична застраховка за колата, поради което Франк не получи компенсация от застрахователната компания заради злополуката.
Ампутираха крака му на подбедрицата. Тогава още не бяха създадени модерните протези, пък и той не можеше да си позволи скъпа протеза. Бързо свикна да се придвижва с патерица и дори се шегуваше, че ще се запише за участие в маратон.
Джо не се срамуваше, че баща му е по-различен от хората, които ги заобикаляха. За него Франк не беше еднокрак човек със смешна походка, а неуморен разказвач на приказки, достоен противник в различните игри и търпелив треньор по софтбол.