Щеше да направи още много поразии, но внезапно го обзе чувство на безсилие. Каквото и да стореше, нямаше да накара Бог да се разкае. Невъзможно бе чрез унищожаване на предмети да изрази мъката си и да разкъса стоманената завеса между този свят и отвъдния, ако наистина отвъдното съществуваше.
Отпусна се на една скамейка и се разрида. След миг обаче скочи на крака, защото осъзна, че да плаче в църквата означава да признае собственото си безсилие. Хрумна му нелепата мисъл, че сълзите му могат да бъдат изтълкувани като примирение с жестокостта, с която Всевишният управлява света.
Така и не се разбра кой е извършил вандалската постъпка, никой не му потърси отговорност. Той не изпитваше нито угризения, нито гордост от стореното.
Когато постъпи в колежа, никой не забеляза умопомрачението му, защото повечето студенти, както и преподавателите бяха побъркани.
След три години майка му почина от рак на белите дробове. Нито тя, нито съпругът й бяха запалвали цигара. Джо беше убеден, че смъртта й е предизвикана от изпаренията на химикалите…, а може би бе причинена от умора, самота и чувство за безизходица.
В нощта, когато Дона умря, той седеше до болничното й легло, сменяше студените компреси на челото й и пъхаше кубчета лед между пресъхналите й устни. Майка му бълнуваше за някаква танцова забава, на която съпругът й я беше завел, когато Джо беше едва двегодишен, и когато кракът му още не беше ампутиран. Говореше несвързано за голям оркестър, който изпълнявал истинска танцова музика, не рокендрол. Двамата с Франк били звездите на дансинга, защото всеки усещал ритъма на партньора си. На тавана на залата били закачени хиляди балони, в средата на всяка маса имало пластмасов свещник във формата на лебед, а в него била поставена дебела свещ, заобиколена от червени хризантеми. За десерт поднесли сладолед в лебед от захар. Докато танцували, Франк я притискал към себе си и й шепнел, че е най-красивата жена в залата и че лудо я обича. Въртящият се полилей хвърлял разноцветни отблясъци, бели и червени балони се носели из огромното помещение, а захарният лебед имал вкус на бадеми.
Изминали бяха двайсет години оттогава, но до последния й час в паметта на Дона Карпентър се бе запечатал само този спомен, сякаш след онази вълшебна нощ в живота й не се беше случило нищо хубаво.
Погребалната церемония се състоя в същата църква, която Джо беше поругал преди две години. Нямаше и следа от вандалския му акт, всичко си беше както преди.
След погребението той отиде в някакъв бар и се сби с един от посетителите. Носът му беше счупен, но противникът му пострада много повече.
Продължи да живее в състояние на умопомрачение и непрекъснат гняв, докато се запозна с Мишел.
Когато я изпрати до дома й след първата им среща, тя му каза, че се държи като първобитен човек и че е прекалено необуздан. Джо прие думите й като комплимент, при което Мишел заяви, че само един слабоумен, един хлапак, когото са го ударили хормоните, или маймуна в зоопарка би се гордяла с това.
С течение, на времето, проявявайки ангелско търпение и такт, тя го научи на всичко, което определи бъдещето му. Накара го да повярва, че любовта си струва риска от загубата. Че гневът вреди само на онзи, който го изпитва. Че хората сами избират дали да страдат, или да бъдат щастливи, че съдбата не определя събитията в живота им. Научи го още, че душевно спокойствие постига всеки, примирил се с обстоятелства, които не е в състояние да промени. Че приятелите й семейството са смисълът на живота, и че човек съществува, за да обича и да поема отговорности.
Шест дни преди сватбата Джо отиде в църквата, която преди години беше поругал, и пусна в кутията за помощи няколко стодоларови банкноти, които щяха да покрият разходите за щетите, които беше причинил. Направи го не защото се чувстваше виновен или внезапно бе станал религиозен. Стори го заради Мишел, макар че тя никога нямаше да научи да вандалската му постъпка или за паричната компенсация.
Животът му започна от този ден.
И свърши преди една година.
Сега Нина отново се беше появила и чакаше да бъде намерена и отведена вкъщи.
Надеждата на Джо да я намери беше като балсам за наранената му душа и той вече бе в състояние да потисне гнева си. Знаеше, че за да открие дъщеричката си, трябва да се овладее напълно, да контролира постъпките си. Спомни си думите на Мишел, която твърдеше, че гневът е най-големият враг на човека, който изпитва това чувство.