Срамуваше се, задето толкова бързо беше забравил наученото от скъпата му съпруга. С падането на самолета той сякаш също стремглаво бе полетял надолу от небето, на което Мишел го беше издигнала. Падането му беше предателство към нейната памет и той изпитваше същото чувство за вина, каквото щеше да изпитва, ако й бе изневерил с друга жена.
Нина, която беше копие на майка си, му даваше възможност и причина да стане такъв, какъвто беше преди катастрофата. Да бъде достоен да бъде неин баща. Наи-на-а… Ни-и-на-а… виждали ли сте я? Спомни си лицето на скъпата си дъщеричка и това го успокои. Стиснатите му юмруци постепенно се отпуснаха. Залови се да чете разпечатките на статиите за „Текнолоджик“, които предишния ден беше намерил в компютъра в редакцията на „Поуст“. Докато преглеждаше втората, попадна на информация, която го порази. Трийсет и девет процента от акциите на „Текнолоджик“ бяха собственост на „Нелър и Сие“ — швейцарска холдингова компания, занимаваща се с изследвания в областта на медицината и на фармацевтиката, с издателска дейност, и притежаваща акции в големи радио- и телевизионни станции. Нортън Нелър и синът му Андрю бяха вложили в компанията семейното им богатство, за което се смяташе, че е повече от четири милиарда долара. Разбира се, Нелър не беше швейцарец, а американец, но седалището на компанията се намираше в Европа. Преди повече от двайсет години беше създал „Лос Анджелис Поуст“ и все още беше негов собственик.
В продължение на няколко минути Джо мислено „опипваше“ откритието си, сякаш беше дърворезбар, който държи парче дърво с интересна форма, и се пита какъв предмет да изработи от него. Както при необработеното дърво нещо чакаше да бъде открито от ръката на майстора, умът на Джо и интуицията му на опитен журналист заместваха длетото.
Нелър беше собственик на безброй предприятия и фактът, че притежава акции от „Текнолоджик“ и от „Поуст“ вероятно бе чисто съвпадение. Беше едноличен собственик на вестника и за разлика от други издатели не се интересуваше само от печалбата. Чрез сина си упражняваше контрол върху тематичната и репортерската политика на „Поуст“. Твърде възможно бе да не е толкова тясно обвързан с „Текнолоджик“. Не притежаваше контролния пакет акции на корпорацията, едва ли бе ангажиран с ежедневните й операции, а само бе търсил изгодна инвестиция на капиталите си. В такъв случай може би не беше в течение относно свръхсекретното изследване, с което са се занимавали Роуз Тъкър и колегите й от екипа, следователно не носеше отговорност за катастрофата на полет 353.
Джо си спомни какво му беше казал Дан Шейвърс предишния ден, когато се срещнаха в редакцията на „Поуст“. Бившият му колега, който отговаряше за бизнесрубриката, беше нарекъл служителите в „Текнолоджик“ безскрупулни кариеристи, които се смятат за свръхчовеци, но все пак дават отчет на онзи, комуто трябва да се подчиняват.
Онзи, комуто трябва да се подчиняват — Нортън Нелър. Припомняйки си краткия разговор с Шейвърс, Джо осъзна, че колегата му е намеквал за съдружничеството на Нелър в „Текнолоджик“ и че той е също така влиятелен в гигантската корпорация, както в редакцията на своя вестник.
Внезапно му хрумна нещо, което Лайза Пекатоне беше казала в кухнята на семейство Делмън по повод връзката на Роуз Тъкър с „Текнолоджик“: „Между мен, теб и Роузи има връзка. Светът е малък, нали?“
Тогава си беше казал, че тя говори за катастрофата на полет 353, която бе като пресечна точка в живота и на трима им. Сега си каза, че тя може би е имала предвид, че и тримата работят за един и същ човек.
Никога не се беше срещал с Нортън Нелър, който през последните години беше станал почти отшелник. Разбира се, беше виждал негови снимки. Косата на мултимилионера, който беше прехвърлил шейсетте, беше побеляла, облото му лице бе някак невзрачно. Приличаше на кифла, върху която лекарят е нарисувал със захарна глазура лице на старец.
Изобщо не приличаше на убиец, известен бе като щедър филантроп. Нямаше репутацията на човек, който би наел убийци или би организирал свалянето на самолет, за да разшири своята империя.
„Хората обаче се различават от ябълките и от портокалите — помисли си Джо. — Ароматната кора не е сигурен признак за вкуса на плода.“
И все пак си оставаше факт, че двамата с Мишел са работили за същия човек, както и хората, които искаха да убият Роуз Тъкър и които — Бог знае как — бяха причинили катастрофата на боинга. Получавали бяха заплата от същия човек, чиито пари бяха финансирали убийството на стотици невинни хора, между които беше и самата Мишел. Реакцията му на това откритие беше толкова комплексна, че приличаше на Гордиев възел.