Още тогава можеха да го убият и да инсценират самоубийство или отравяне от свръхдоза наркотици.
По време на преследването в гробището бяха готови да го застрелят, но вече не бързаха да отнемат живота му. Може би се надяваха, че ще ги заведе при Роуз Тъкър.
Очевидно не подозираха, че е бил в къщата на семейство Делмън, защото тъкмо по това време бяха изгубили следите му. Ако знаеха, че е видял какво се е случило с нещастните съпрузи и с Лайза, вероятно щяха да го ликвидират.
През нощта отново бяха монтирали в колата му устройство за проследяване, благодарение на което го бяха последвали до Лосанджелиското летище, сетне до Денвър.
„Господи!“ — помисли си той.
Какво ли беше подплашило елените в гората край мястото на катастрофата? Дали преследвачите са дебнели иззад дърветата?
Упрекна се заради проявената небрежност, макар да знаеше, че вината не е негова. Тези хора бяха експерти в една игра, правилата, на която той не познаваше.
Усмихна се горчиво и си каза, че с всеки изминал ден научава нещо ново и че има известен шанс да надхитри преследвачите си.
Забеляза, че човекът с побелялата коса стигна до края на пътеката и влезе в ръкава, водещ към терминала. Не му се искаше да го изгуби от поглед, същевременно трябваше да бъде много предпазлив, за да не разберат враговете му, че ги е забелязал.
Барбара Кристмън беше в смъртна опасност. Най-важното в момента бе да й телефонира и да я предупреди.
Престори се на отегчен, прозина се и макар че изгаряше от нетърпение, се насили да върви бавно, следвайки хората към изхода. Едва когато се озова в ръкава, който беше по-широк от пътеката между редиците от седалки, си позволи да задмине пътниците, които едва влачеха крака, стараейки се да не издаде нетърпението си. Едва когато видя беловласия мъж, осъзна, че несъзнателно е бил затаил дъх.
Големият терминал, гъмжеше от хора. Някои седяха на столовете в очакване да повикат техния полет, ръкомахаха, разговаряха и се смееха, други мълчаливо се взираха в една точка, трети четяха вестници и списания. Върволици от пътници прекосяваха залата — влюбени двойки, съпрузи с кикотещи се или ревящи дечурлига, бели и цветнокожи, азиатци и латиноамериканци, четирима самозванци-великани с черни шапки с широки периферии, красиви жени с бадемовидни очи, чиито грациозни тела се очертаваха от плътно прилепналите им сарита в ярки цветове, мъже с официални костюми или със спортни облекла, състоящи се от къс панталон и шарена риза, четирима млади евреи, които оживено спореха, униформени войници, двама арабски принцове с традиционни бели наметала, предшествани от свирепи наглед телохранители и следвани от свитата си, туристи със слънчев загар, от които се разнасяше стипчивата миризма на лосион против изгаряне, и други, които очевидно сега пристигаха и носеха със себе си миризмата на студ и мъгла, двама старци на преклонна възраст в инвалидни колички, тикани от родственици с кисели физиономии… А сред този океан от хора с царствена походка се движеше беловласият човек със сламената шапка, досущ като кораб, който остава непоклатим по време на силна буря.
Джо си помисли, че всеки от тези хора може да е агент на „Текнолоджик“ или на неизвестна организация, които тайно го наблюдават, заснемат го с миниатюрни фотоапарати, скрити в дамски чанти, дипломатически куфарчета и сакове и че свързвайки се помежду си чрез микрофони, обсъждат дали да му позволят да напусне терминала, или да го застрелят на място.
Никога досега не се беше чувствал толкова самотен сред тълпи от хора.
Отчаяно се оглеждаше за телефон, като се стараеше да не изгуби от погледа си „разказвача“. Сърцето му бе сковано от страх за Барбара.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ИЗБЛЕДНЯВАЩ ОГЪН
ГЛАВА 13
Най-сетне видя редица от обществени телефони, които не бяха в кабинки, но звукоизолиращите прегради до известна стенен позволяваха хората, използващи апаратите, да не чуват разговорите си.
Докато набираше номера на Барбара в Колорадо Спрингс, Джо несъзнателно стискаше зъби като че ли искаше да отхапе шума от претъпкания терминал и като го сдъвче, да го превърне в тишина, за да може да се съсредоточи. Трябваше да измисли какво да каже на Барбара, но нямаше нито време, нито спокойствие, за да съчини идеалната реч, и да не направи грешка, която да й създаде още по-големи неприятности.
Дори ако снощи онези типове не подслушваха телефона й, след неговото посещение със сигурност бяха включили подслушвателните устройства. Предстоеше му трудната и почти невъзможна задача да предупреди Барбара за евентуалната опасност и същевременно да убеди хората, които подслушват разговора, че тя не е нарушила обещанието си да запази в тайна информацията за катастрофата на самолета, което гарантираше запазването на живота на Дани и на самата нея.