Осъзнаваше колко чудовищно е да мисли, че животът на малката Нина е по-ценен от живата на сто, двеста или хиляда непознати, но не го беше грижа. Беше готов да убива, ако това беше единственият начин да я спаси. Би убил всекиго, който се изпречи на пътя му.
„Всеки от нас мечтае да бъде част от голямата човешка общност, но когато се изправи пред лицето на смъртта, винаги се ръководи от личните интереси — помисли си Джо. — А аз съм само човек, нали?“
Запробива си път през тълпата от пътници, които се движеха към изхода. Едва когато стигна до ескалаторите, се осмели да се обърне.
Човекът с шапка на „Доджърс“ го следваше на дискретно разстояние. По нищо не се различаваше от ваканционно настроените туристи и се сливаше с тълпата като нишка от тъканта на дреха.
Когато слезе от ескалатора на долния етаж на терминала, Джо не посмя да се обърне и да потърси с поглед преследвача. Може би онзи беше прехвърлил наблюдението на свой колега, както бе сторил беловласият.
Тези хора бяха професионалисти и могъщата организация вероятно разполагаше с голям контингент шпиони. Докато беше на летището, нямаше да успее да им се изплъзне.
Оставаше един час до срещата с Деми, която може би щеше да го заведе при Роуз Тъкър. Ако закъснееше, губеше всяка надежда отново да я види.
Стори му се, че ръчният му часовник тиктака гръмко като стенен часовник.
Влезе в огромния подземен паркинг. Сянката му танцуваше по стената — стори му се, че вижда разкривени лица, непрекъснато променящи се форми на непознати животни, призрачни пейзажи. Ревът на двигателите на автомобилите от другите нива отекваше в помещението, напомнящо на грамадна пещера, създадена от човешка ръка.
Хондата му беше на мястото, на което я беше оставил.
Той предпазливо се огледа. Наблизо бяха паркирани три фургона — нито един не беше боядисан в бяло като този на хората от „Текнолоджик“, очукан микробус „Фолксваген“ със завески на стъклата и пикап с каравана, която представляваше идеален наблюдателен пункт.
Той отвори багажника на хондата и надявайки се, че тялото му ще послужи като преграда за погледите на наблюдателите, ако наистина го следяха, провери дали парите още са под резервната гума. Когато тръгна за Колорадо Спрингс, беше взел две хиляди долара със себе си, а по-голямата част от сумата остави в колата. Страхуваше се да не би хартиеният плик от банката, в който бяха парите, да е изчезнал, но страховете му се оказаха неоправдани.
Напъха плика под колана на джинсите си. Хрумна му да вземе и малкия куфар и да го сложи на предната седалка, но трикът едва ли щеше да заблуди враговете му.
Седна зад волана, извади плика, отвори го и напъха пачките със стодоларови банкноти в джобовете на якето си. Сгъна празния плик и го сложи в жабката.
Излезе на заден ход от паркинга, като непрекъснато хвърляше поглед към огледалцето за обратно виждане. Нито едно от подозрителните превозни средства не го последва. Той си даваше сметка, че преследвачите му не бързат. Навярно в хондата беше скрит предавател, който издаваше местонахождението му.
Когато стигна до изхода, видя редица коли пред кабинките на касиерите. Докато бавно се придвижваше напред, често поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Тъкмо когато дойде редът му да плати, видя как пикапът с караваната спря на края на опашката от автомобили.
Докато се отдалечаваше от летището, шофираше със скорост малко под разрешената и не се стремеше да минава на жълто на светофарите. Не му се искаше да оставя прекалено голямо разстояние между хондата и пикапа на преследвачите.
Стараейки се да се движи по малки улици, той се насочи към западната част на града. Когато навлезе в някакъв западнал квартал, започна да се оглежда за онова, което си беше наумил да търси.
Беше топъл и безоблачен летен ден, но слънчевата светлина почти не проникваше през мръсното предно стъкло. Джо включи чистачките и приспособлението, изпръскващо почистваща течност, но успя само да замаже мръсотията.
Ето защо едва не пропусна онова, което търсеше. Рязко удари спирачки пред голямо хале с надпис: „Джем Фитич — коли втора употреба“. Беше неделя — ден, в който хората разполагат с достатъчно свободно време да се огледат за нова кола, и автокъщата работеше. Джо отмина паркинга и спря на една пресечка разстояние.
Сградата на автокъщата изглеждаше доста западнала, на места мазилката беше олющена. Изглеждаше така, сякаш е била „построена“ от торнадо, което е довлякло отнякъде части от други постройки. За щастие сервизът не работеше — на Джо не му се искаше самарянски настроени механици да му се притекат на помощ. Изключи двигателя и слезе от колата.