Като видя парите, Фитич засия:
— Става, приятел. Хвърли едно око на онова субару. Навъртяло е бая километри, но още го бива. Естествено няма климатик, обаче радиото…
— Колко струва?
— Ами… доста си поиграх да стегна тая хубавица, затова съм й сложил цена от две хиляди сто и петдесет, ама съм готов да сваля на хиляда деветстотин седемдесет и пет…
Цената се стори доста висока на Джо, но всяка минута беше ценна, пък и предвид на това, за което щеше да помоли Фитич, нямаше възможност да се пазари.
— Взимам я — каза.
Тъй като през този ден собственикът не беше продал нито една кола, очевидно бе раздвоен между задоволството от успешната сделка и безпокойството от бързото съгласие на купувача. Надушваше неприятности.
— Не искаш ли да я изпробваш? — попита и изпитателно изгледа странния клиент.
Джо остави на бюрото му две хиляди долара и заяви:
— Тъкмо това възнамерявам да направя, но сам, без твоята компания.
На отсрещния тротоар се появи висок мъж — идваше от мястото, на което беше спрял пикапът. Застана под сянката, която хвърляше навесът на автобусната спирка, ако седнеше на скамейката под козирката, колите на паркинга щяха да му пречат да наблюдава какво се случва в канцеларията.
— Сам ли? — озадачено попита Фитич.
— Цялата сума е на бюрото ти — отговори Джо. Извади шофьорската си книжка от портфейла и я подаде на продавача: — Забелязах, че имаш копирна машина. Ако искаш, направи копие на документа.
Отново погледна към автобусната спирка. Човекът под навеса носеше риза с къси ръкави и джинси, ръцете му бяха празни. Следователно у него нямаше подслушвателно устройство с голям радиус на действие.
Фитич проследи погледа му и промърмори:
— Хей, приятел, в каква каша ме забъркваш?
Джо го погледна в очите:
— В никаква. Ти само си гледаш работата.
— Защо очите ти са все в онзи тип на спирката?
— Грешиш, човекът не ме интересува — отговори Джо, но не успя да заблуди Фитич, който промърмори:
— Ако наистина ще купуваш колата, а не си решил само да я изпробваш, трябва да попълним необходимите формуляри, да платиш данъка и…
— Толкова формалности за едно пробно шофиране — прекъсна го Джо. Нетърпеливо погледна часовника си — вече не се преструваше, че бърза, а наистина се притесняваше да не закъснее за срещата с Деми. — Виж какво, Фитич, нямам време да си говорим глупости. Онова, което ти предлагам, ще ти хареса, гарантирам ти. Вземаш парите и ги скриваш в някое чекмедже — никой не знае, че съм ти ги дал. Ще отида със субаруто до едно място… няма да ти кажа точно къде. Бих взел собствената си кола, но в нея е поставено устройство за проследяване, а на мен не ми се ще да ме следят. Утре ще ти телефонирам, за да ти кажа къде съм оставил субаруто. Взимаш си го обратно, което ще означава, че си дал най-евтината си кола под наем срещу две хиляди долара на ден, и то без данъци. В най-лошия случай няма да ти се обадя. Парите остават за теб, освен това ще получиш застраховката, полагаща се за открадната кола.
Фитич, който въртеше в ръцете си шофьорската книжка, неуверено избърбори:
— Ако ме попитат защо съм позволил сам да изпробващ колата…
— Ще кажеш, че клиентът ти се е видял почтен — прекъсна го Джо. — На шофьорската книжка е била неговата снимка. Не ти се е искало да го изпуснеш, но си чакал обаждане от друг клиент, който бил обещал да купи най-скъпия ти автомобил.
— Ама ти май си предвидил всичко! — възкликна Фитич.
Поведението му се промени. Почтителният и любезно усмихнат продавач бе какавида, от която се излюпваше друг Джем Фитич — пресметлив и алчен.
Пристъпи към копирния апарат и го включи, но си личеше, че още се колебае.
— Слушай, господин Фитич, дори онези типове да те подложат на разпит, не могат да ти сторят нищо, пък и не са от хората, които си губят времето с дребни риби.
— Наркопласьор ли си? — изтърси продавачът.
— Не.
— Защото мразя типовете, дето търгуват с дрога.
— Аз също.
— Водят към гибел децата ни, погубват онова, което е останало от нашата страна.
— Съгласен съм.
— Не е останало много — горчиво промърмори Фитич и се загледа в човека на автобусната спирка. — Ченгетата ли те преследват?
— Не са от полицията.
— Щото аз подкрепям ченгетата. Ежедневно рискуват живота си, за да защитават реда и закона, а големите клечки, дето си ги избираме, са най-големите престъпници.
Джо поклати глава:
— Никога не си чувал за организацията, на която служат тези хора.
Фитич се позамисли, сетне каза:
— Харесва ми, че не ме баламосваш.
— Старая се да бъда максимално откровен. Слушай, нямам време за губене. Онези сигурно мислят, че съм влязъл при теб да потърся механик или влекач, който да ме вземе на буксир. Трябва да взема субаруто веднага, докато не са се досетили какво съм намислил.