Фитич отново погледна към автобусната спирка, почеса се по главата и попита:
— От някоя правителствена организация ли са?
— Нещо такова.
— Знаеш ли защо проблемът с наркотиците се разраства? — разпалено подхвана собственикът на автокъщата. Защото поне половината политици получават подкупи да си затварят очите, а някои дори се друсат и хич не им пука за горките деца, дето ги зарибяват в училище.
Джо предпочете да замълчи от страх, да не каже нещо, което няма да се хареса на Фитич. Не знаеше защо онзи има зъб на властите. Ако изказванията не му допаднат, може изведнъж да се превърне от съмишленик в неприятел.
Собственикът на автокъщата направи копие на шофьорската книжка и я върна на Джо, сетне седна зад бюрото и се втренчи в пачките с банкноти. Очевидно се колебаеше, и то не защото се притесняваше, че ще си навлече неприятности, а поради някакви морални скрупули. Накрая въздъхна, отвори чекмеджето и прибра парите. От друго чекмедже взе връзка ключове и ги подаде на Джо, който изпита неописуемо облекчение.
— Къде е колата? — попита.
Фитич посочи през прозореца към субаруто:
— След половин час ще трябва да се обадя на ченгетата, че колата е открадната, за да си нямам неприятности.
— Разбирам. Ако късметът ми проработи, дотогава ще бъда на мястото, за което съм тръгнал.
— Нямай грижа. Най-вероятно няма да си мръднат пръста, за да издирят колата. Можеш да си я караш цяла седмица, без да те спипат.
— Ще ти телефонирам да ти кажа къде съм я оставил.
— Сигурен съм, че ще се обадиш.
Тъкмо когато Джо се канеше да си тръгне, Фитич каза:
— Господин Карпентър, вярваш ли, че ще настъпи краят на света?
Джо спря на прага и се обърна:
— Извинявай, какво каза?
Джеймс Фитич, който се беше появил на мястото на любезно усмихнатия продавач, имаше особен поглед — изпълнен не само с гняв, но с тъга и обезсърчение.
— Питам дали ще настъпи краят на нашето време, на един объркан свят, който сами сътворихме. Представям си как някой го навива като килим, прояден от молци, прибира го и изведнъж всичко свършва.
— Навярно някой ден и това ще се случи — промълви Джо.
— Не някой ден, а много скоро. Не мислиш ли, че справедливостта и несправедливостта са си разменили местата, че вече не правим разлика между доброто и злото?
— Имаш право.
— Понякога се събуждам нощем и усещам, че краят наближава като огромна приливна вълна, леденостудена и тъмна като нощта, която всеки миг ще се стовари върху нас и ще ни помете в небитието.
— Изпитал съм подобно усещане — искрено прошепна Джо и си помисли, че огромната приливна вълна, която понякога заплашваше да го залее, беше от съвсем различен характер: породена бе от загубата на семейството му и бе толкова висока, че закриваше небето и му пречеше да погледне в бъдещето. Понякога му се искаше да го отнесе със себе си и да сложи край на безсмисленото му съществуване.
Долови, че Фитич също изпитва странна нравствена умора и копнее за апокалипсиса, който ще го освободи от терзанията му. Изненада се и почувства тревога, че споделя меланхолията, обхванала собственика на автокъщата.
Откритието беше ужасяващо, защото очакването да настъпи краят на света беше антисоциално, беше болест, от която той едва сега бе започнал да се възстановява. Страхуваше се за съдбата на общество, обзето от подобна мрачна меланхолия.
— Шантави времена — избърбори Фитич. — Плашат ме… — Отново се настани на стола си, вдигна крака на бюрото и добави: — Тръгвай, приятел, не губи време.
Джо потръпна, сякаш усети повея на леден вятър, прекрачи прага и тръгна към субаруто.
Човекът на автобусната спирка се оглеждаше и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак като че се нервираше от нередовния обществен транспорт.
Двигателят на субаруто се включи веднага, но звукът не се хареса на Джо. Воланът вибрираше, а тапицерията беше износена. Уханието на почистващата течност с аромат на бор не беше в състояние да прикрие миризмата на цигарен дим, която се беше просмукала в седалките и в постелките на пода.
Без да поглежда човека под навеса на автобусната спирка, Джо изкара колата на улицата. Зави надясно и мина покрай изоставената си хонда. Пикапът с караваната още стоеше пред необитаемата сграда.
Когато наближи кръстовището, Джо внимателно се огледа — отляво и отдясно не се задаваха коли. Намали скоростта, но не спря, а рязко натисна педала за газта.
Надникна в огледалцето за обратно виждане и забеляза преследвача да тича към пикала, който се движеше на заден ход по улицата. Без предавателя, който им показваше местоположението му, трябваше да рискуват, като го преследват от близко разстояние.