По улицата се зададе чернокож юноша, който караше ролери. Носеше къс панталон и тениска с емблемата на Калифорнийския университет. Джо, който още се мъчеше да открие скрития смисъл на странните събития, не обърна внимание на младежа, докато онзи спря пред него и му подаде клетъчен телефон.
— Ще ви потрябва — каза с басов глас, който щеше да се хареса на почитателите на музиката от петдесетте години и без да дочака отговор, отпраши в същата посока, откъдето беше дошъл.
Телефонът иззвъня. Джо се огледа, търсейки мястото, от което може би го наблюдаваха, но не забеляза нищо съмнително. Телефонът отново иззвъня, той го включи и каза „ало“.
— Как се казвате? — попита мъжки глас.
— Джо Карпентър.
— Кого чакате?
— Не знам името на жената, с която имам среща.
— Как я наричате?
— Деми.
— Тръгнете на юг, на първата пресечка завийте вдясно и вървете, докато стигнете до една книжарница, която още е отворена. Влезте и потърсете отдела за биографични произведения.
Връзката прекъсна.
Джо с насмешка си помисли, че в края на краищата няма да има удоволствието да изпие чаша кафе с тайнствената Деми.
Според табелката на остъклената врата на книжарницата в неделя магазинът работеше до шест часа. Джо погледна часовника си — беше шест и петнайсет. Надникна през витрината и забеляза, че неоновите лампи в предната част на търговската зала са изгасени, но когато завъртя валчестата дръжка, вратата се оказа отключена.
Зад бюрото с касовия апарат седеше чернокож трийсетинагодишен мъж, дребен и жилав като жокей, с мустаци и козя брадичка. Очите му, уголемени от очилата с голям диоптър, приличаха на очите на упорит инквизитор, който провежда разпит в кошмарен сън.
— Къде е щандът с биографичните книги? — попита Джо.
Служителят стана, заобиколи бюрото и посочи към дъното на залата, където иззад рафтовете блестеше светлина. Докато си проправяше път сред лабиринта от полици, отрупани с книги, Джо чу как продавачът заключи вратата на книжарницата.
На пътеката между рафтовете в дъното на залата чакаше друг чернокож. Приличаше на огромно абаносово дърво, а изражението му беше непроницаемо като лицето на Буда.
— Горе ръцете, разкрачи се — избоботи непознатият.
Джо веднага разбра, че си има работа с действащ или с бивш полицай. Покорно застана с лице към стената, разкрачи се, приведе се и опря ръце на рафта, като машинално се втренчи в книгите пред очите си. Една привлече вниманието му — беше биография на писателя Хенри Джеймс.
Хенри Джеймс!
Незнайно защо дори името на писателя му се стори изпълнено със загадъчно значение. Но напоследък често му се случваше да вижда скрит смисъл в съвсем прозаични събития.
Ченгето професионално го претърси за оръжие и подслушвателно устройство, сетне изръмжа:
— Покажи ми някакъв документ за самоличност.
Джо се обърна с лице към него и извади от портфейла шофьорската си книжка.
Полицаят сравни снимката на документа с лицето на Джо и му върна картата.
— Отиди при касиера — нареди.
— Моля?
— Върви при онзи, дето те посрещна.
Нисичкият мъж с козята брадичка чакаше до вратата. Отключи я, докато Джо приближаваше, и попита:
— Във вас ли е телефонът?
Джо безмълвно му го подаде.
— Задръжте го. Навън е паркиран черен мустанг. Качете се и карайте, докато излезете на Уилшир, после завийте на запад. — Ще се свържат с вас.
Преди да излезе, Джо попита:
— Чия е колата?
Иззад дебелите стъкла на очилата уголемените очи на чернокожия го изучаваха като че ли той беше бактерия, поставена под микроскоп.
— Какво значение има чия е? — промърмори непознатият.
— Никакво, само питам.
Джо седна зад волана на мустанга и видя, че ключовете са на таблото. Като излезе до булевард „Уилшир“, зави на запад. Колата беше стар модел като субарото, което беше купил от Джим Фитич, но двигателят работеше по-равномерно, вътрешността на купето бе по-чиста и вместо миризмата на боров дезодорант, напръскан с цел да се прикрие вонята на застоял цигарен дим, се долавяше уханието на ментолов одеколон.
Малко след като премина надлеза за магистралата за Сан Диего, клетъчният телефон иззвъня.