Джо го включи и каза „ало“.
Същият мъжки глас, който му беше наредил да отиде в книжарницата, каза:
— Карай до Санта Моника. Когато стигнеш до там, ще ти се обадя и ще ти дам нови указания.
— Добре.
— Не спирай никъде по пътя. Ясно ли е?
— Да.
— Ще разберем, ако спреш.
Сигурен бе, че го наблюдават от някоя кола, която се движи пред или след мустанга, затова не си направи труда да се огледа.
— Не се опитвай да се обадиш на някого — предупреди мъжът.
— Ясно.
— Защо се интересуваш чия е колата, която караш?
— Преследват ме опасни хора. Не искам да причиня неприятности на невинни хора само защото съм използвал тяхната кола.
— Целият свят има неприятности, човече, не си ли забелязал? — грубо изрече мъжът и прекъсна връзката.
Джо си помисли, че в сравнение с главорезите от „Текнолоджик“, които го преследваха, хората, укриващи Роуз Тъкър, са аматьори с ограничени възможности. Но трябваше да им се признае, че са умни аматьори с безспорен талант за играта, в която участваха.
На половината път до Санта Моника в съзнанието му ненадейно изникна името на писателя Хенри Джеймс, което беше видял на гърба на книгата. Хенри Джеймс! И какво от това?
Изведнъж си спомни заглавието на едно от най-добрите му произведения „До краен предел“, което би трябвало да бъде включено в класацията на всички времена на най-добрите книги за призраци.
Призраци!
Необяснимото увеличаване на пламъците на газените лампи, светещите цифри на дигиталния часовник, дрънчащите медни съдове — всичко това сякаш беше свързано по някакъв начин. Едва сега, когато разсъждаваше върху странните явления от дистанцията на времето, различаваше свръхестествения им характер…, макар да съзнаваше, че навярно въображението му им придава несъществуващо значение.
Спомни си още как полилеят във фоайето светваше и изгасваше, докато той тичаше нагоре по стълбата към стаята на Чарли Делмън, от която беше прозвучал изстрелът. В суматохата, която беше последвала, не беше обърнал внимание на необичайното явление.
В паметта му изплуваха кадри от архивни филми за спиритически сеанси, в които отварянето на вратата към този свят и отвъдното беше съпроводено от пулсиране на електрически крушки или безпричинното изгасване на свещи.
Призраци!
Не, предположението е абсурдно… дори налудничаво. Призраци не съществуват!
Внезапно си спомни още един обезпокояващ инцидент по време на бягството му от къщата на семейство Делмън.
Преследван от пронизителния звук на противопожарната аларма, той тичешком прекосява фоайето на път за външната врата. Посяга към валчестата дръжка, чува съскане и усеща студ, който прониква до мозъка на костите му. Сетне се озовава на верандата, без да има спомен, че е отворил вратата.
Случилото се изглеждаше изпълнено с тайнствено значение, но след трезво обмисляне той реши, че отново си въобразява небивалици. Ако наистина е почувствал странно убождане в тила, вероятно е усетил топлината на огъня, не пронизващ студ. Но дори да не се е излъгал, усещането беше много по-различно от всичко, което бе изпитвал до този момент. Почувствал бе убождане, сякаш много остра ледена игла се беше забила в тила му. Ала това беше субективно възприемане на едно усещане, не безпристрастно констатиране на конкретно явление. Беше обзет от паника и усещанията му явно са били нормална физиологическа реакция на стреса. Временната загуба на памет също можеше да се обясни с паниката, стреса и със заслепяващата сила на животинския инстинкт за оцеляване.
Призраците не съществуват в реалния свят!
Почивай в мир, Хенри Джеймс.
Съдейки по крайпътните табели, вече наближаваше Санта Моника. Постепенно разумът му се избистри и се освободи от хватката на суеверието.
Въпреки това в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието му думата „призрак“ упорито продължаваше да витае. Убеден беше, че рано или късно ще намери разумно обяснение на мистериозните явления — обяснение, което няма нищо общо със свръхестественото, доказуема теория, която ще бъде логична като педантично изградената фабула на романа на Хенри Джеймс.
Ледена игла, проникваща до мозъка на костите му… Инжекция, впръскване на…
Дали Нора Вейдънс е почувствала същата игла да се забива в тила й миг преди да стане от масата и да грабне видеокамерата, за да заснеме самоубийството си? Усетили ли са странното убождане семейство Делмън, преди да умрат? А Лайза?
Почувствал ли го е капитан Делрой Блейн, преди да изключи автопилота, да удари с юмрук колегата си и спокойно да насочи самолета към земята?
Да, може би не беше призрак, а нещо също тъй ужасяващо и отмъстително като всеки зъл дух, появил се от бездната на прокълнатите… нещо подобно на призрак.