Джо издърпа стол и се настани срещу Роуз.
Отново бе поразен от магнетизма й, който му беше направил впечатление при първата им среща на гробищата. Изглеждаше надарена с необикновена сила, въпреки че беше дребничка, с тънки китки като на момиченце. Погледът й излъчваше странна притегателна мощ, която не му позволяваше да отмести очи от лицето й. Мъдростта, която се четеше в този поглед, го накара да се почувства нищожен и незначителен като че се намираше в присъствието на божество. Същевременно жената пред него бе толкова крехка и изящна, че изглеждаше уязвима като дете.
Той се пресегна през масата и хвана ръката й, а Роуз здраво стисна дланта му.
Страхът му се бореше с надеждата и докато битката помежду им продължаваше, гласът му изневеряваше, нямаше сили да попита за Нина.
Роуз изглеждаше още по-сериозна и тъжна, отколкото на гробището. Без да откъсва поглед от младия мъж, заговори:
— Положението е още по-страшно, отколкото си представях. Онези избиват всички, с които разговарям, и не се спират пред нищо.
Той изпита облекчение, че не му се налага веднага да попита за Нина, и езикът му се развърза:
— Знам. Бях в къщата на Делмънови и видях какво се случи с тях и с Лайза.
Тя тревожно го изгледа, очите й се разшириха от изненада:
— Нима наистина си бил там, когато това се е случило?
— Да.
Малката й длан се вкопчи в неговата:
— Видя ли…
Той кимна.
— Не става въпрос за самоубийство, а за хладнокръвно убийство — прошепна тя. — Но как, за Бога, си оцелял?
— Избягах.
— Докато все още са ги избивали ли?
— Чарли и Джорджин вече бяха мъртви, Лайза бе обгърната от пламъци.
— Значи не е била мъртва, когато си побягнал, така ли?
— Не. Стоеше права и гореше като факла, но не издаваше нито звук.
— Избягал си тъкмо навреме. Спасил си се като по чудо.
— Как е станало, Роуз, как са го направили?
Тя се втренчи в стиснатите им длани и не отговори на въпроса му. Дълго мълча, сетне промълви, сякаш на себе си:
— Мислех, че постъпвам правилно, като съобщих новината на семействата, чиито близки са загинали при тази катастрофа. Но ето, че станах причина за това безсмислено кръвопролитие.
— Наистина ли си била на борда на полет 353? — попита Джо.
Тя отново срещна погледа му:
— Пътувах в икономичната класа. Шестнайсети ред, място В, второто до илюминатора.
Изражението й показваше, че не лъже.
— Наистина ли си останала невредима? — прошепна той.
— Непокътната — поправи го Роуз, подчертавайки колко чудодейно е било спасението й.
— Още един човек се е спасил.
— Кой ти каза?
— Не бяха Делмънови, нито който и да е било от хората, с които си разговаряла. Всички до един ти вярват и пазят тайната, която си споделила с тях. Помниш ли Джеф и Мърси Ийлинг?
Тя се усмихна:
— Как да не си ги спомням. Те са собствениците на онази конеферма…
— Днес следобед бях там.
— Те са много симпатични хора. Допада ми начинът им на живот. Поздравявам те, задето си се добрал до тях. Добър журналист си, притежаваш верен инстинкт.
— Работя добре, когато си струва, когато смятам, че съм полезен на обществото.
Очите й бяха черни като нощно небе, но блестяха като езера. Джо се запита дали тайните, скрити в тях, ще го повлекат към дъното, или ще му помогнат да се задържи на повърхността.
— Толкова ми е мъчно за пътниците на самолета — прошепна Роуз. — Съжалявам, че умряха без време, съжалявам и семействата им… и теб, Джо.
— Не си знаела, че ги излагаш на опасност, нали?
— Не.
— Тогава нямаш вина.
— Въпреки това ме измъчват угризения на съвестта.
— Сподели с мен тайната си, Роуз. Изминах толкова път, докато те намеря. Кажи ми онова, което си съобщила на другите.
— Не бива. Не искам да загинеш като другите. Мъртви не са само семейство Делмън, но още половин дузина хора.
— Не ме е страх от нищо.
— Но аз се страхувам, защото знам на каква опасност те излагам.
— Не може да ми се случи нищо по-страшно от това, което вече изживях. Разбери, че откакто загинаха близките ми, вече съм мъртъв. Само ти можеш да ме върнеш към живота, ако наистина се е случило онова, което подозирам.
— Добър човек си, Джо. Животът е пред теб, можеш да промениш този объркан свят.
— Не и докато съм в това състояние.
В очите й, които приличаха на бездънни езера, се четеше мъка и съжаление. Внезапно той изпита непреодолим страх, но напразно се опитваше да извърне поглед очите й го притегляха като с магнит. Знаеше, че е настъпил моментът да зададе въпроса, който го вълнуваше, преди смелостта отново да го напусне.